Гастарбайтерът Стр. Урдарски: Преди 17 г. заминах за ЮАР с 300 долара в джоба

0
131

Страшимир Урдарски е инженер по специалността”Радио и телевизия”. След завършване на ВМЕИ е изпратен по разпределение в централна лаборатория на сервиз за ремонт на телевизионни апарати в София. Връща се в родния Благоевград, където работи в пощата по радиофикацията. От откриването на Радио-телевизионния център (1975) в Благоевград е негов главен инженер.

Напуска телевизията 1991 г. и отива в частна фирма, която се занимава с кабелна телевизия. През 1996 г. заминава за Южна Африка и се установява в Йоханесбург. Преди повече от 10 години заедно със сина си създават частна фирма, която работи с успех и до днес.

– Страшимире, как се реши на тази стъпка, на 53 години да заминеш за ЮАР?
– Бяха се насъбрали много неща и аз реших, че в тая държава няма правила, а не мога да съм бандит. И преди това правех някакви опити, още в самото начало на демокрацията, но по разни причини не се получи. Но 1996 г. просто имаше едно стечение на обстоятелствата и се отзовах на поканата за работа на бившия главен инженер на Радио Благоевград Стоян Кацарски, който вече имаше бизнес в Йоханесбург.

През 1995 г. в Южна Африка се появява сателитната телевизия и той преценява, че мога да съм му полезен там като човек, който е наясно с телевизията, сателитите, кабелните мрежи. Цялата технология – от производство на програми, разпръскване, предаване по кабелите, теория и практика, ми беше ясна. Като се обади Стоян, аз си помислих малко и викам: “Тръгвам!” Отидох в Южна Африка сам, с 300 долара в джоба си.

– Какви бяха първите ти впечатления от Южна Африка?
– Понеже съм гледал американски филми уестърни, първите ми впечатления бяха, все едно се намирам в някой американски щат: едни ниски сгради, подобни реклами. Йоханесбург е грамаден град с над 10 милиона жители, радиусът на града е 150 км. Няма високо етажно строителство, всичко е ниско, със зелени дворове, къщи… Има и блокове, но на два етажа, не повече.

Принципът, организацията на тия блокове е много по-различна, нещата са много по-организирани – има обслужващ персонал, който чисти градините, тротоарите. Хората си плащат за това, но се поддържа перфектна чистота. Не е като блоковете тук – занемарени, не работят асансьори… Общото там се поддържа, има си управителен съвет, който се грижи за тия работи: кога да боядисва, какво да разрешава, ако искаш нещо да правиш; въобще системата е коренно различна.

Попадаш в една държава, където се говори на чужд език. Аз имах самочувствие, че говоря що-годе добре английски. Но като отидеш там, изведнъж попадаш в една ситуация: не познаваш града, воланът на колата е от другата страна; без кола не можеш да работиш, защото градът е голям, а няма обществен транспорт. Ако искаш да се движиш, да правиш някакъв бизнес – задължително трябва да имаш кола.

– Такъв огромен град няма обществен транспорт?!
– Има т.нар. черни таксита. Около световното първенство по футбол почнаха да изграждат някои автобусни линии, защото ги притиснаха, но по принцип там бели хора почти не се возят. За световното първенство по футбол между Претория и Йоханесбург направиха един скоростен влак, който изминава разстоянието за половин час. Иначе с кола е един час.

– Климатът в ЮАР с какво е по-различен от нашия?
– Климатът е невероятен, здравословен. Зимно време е сухият период и температурите през деня стигат до 18, 20-22 градуса; няма никаква облачност. През нощта температурите падат, стигали са до 2-3 градуса, иначе нормално са 7, 8 до 10 градуса. Намираме се на едно плато на височина 1650 метра – на нивото на хижа “Македония”. През лятото е дъждовният период, най-топлите дни са стигали до 32 градуса.

Много често валят дъждове с невероятни мълнии – понеже има много полезни изкопаеми метали. Виждал съм дебела около 40 см стена, върху която е паднала мълния и е разцепена надве. Много са сградите със сламен покрив и те задължително имат гръмоотвод. Има къщи като старите турски, чиито покриви са с каменни плочи.

– А как ти се видяха хората?
– Хората са много доброжелателни. Ние не можехме да говорим добре английски език, но хората ни приемаха много приветливо – те разбираха, че имаме проблеми и ни съдействаха по всякакъв начин. Аз първите три месеца само слушах, събирах информация и почти не говорех. Един от проблемите ми беше, че местните бели (африканерите, бурите) имат много специфичен начин на говорене на английски език и мелодиката на техния английски аз много трудно го хващах. Беше ми много трудно да им разбера какво ми говорят.

Местният език на белите е африканс – английски, смесен с холандски. Мелодиката на езика на тъмнокожите пък е много близка до българската и ако ги накараш да ти говорят на български език, изговарят много чисто и точно нашите думи. Тях първо започнах да разбирам какво ми говорят и след третия месец с тях ми бяха първите контакти и разговори. Черните имат 7-8 езика, основният е зулу. Няма толкова средства за масова информация: има 4-5 вестника, радиостанциите са повече – на какви ли не езици.

– А твоят английски какъв е сега, като местните ли говориш?
– А, не, не, моят си е български английски. Като отидеш при някой и почнеш да говориш, той веднага казва: “Ти си българин!” Аз също правя разлика – знам кои са индийци, италианци, американци, англичани… По начина на говор вече ги разбирам кой откъде е, вече 17 години живея там.

– Политическата ситуация през 1996 г. каква беше?
– Две години преди да отида (1994) сменят режима, идват на власт тъмнокожите и Мандела става президент. Той изигра много съществена роля да няма кръвопролития, всичко да стане по мирен начин. Защото белите на практика им сдадоха властта. Белите са около 8 млн., а общо жителите на ЮАР са над 40 милиона.

Прави ми впечатление тукашното противопоставяне 23 години след промяната, едно невероятно политизиране. Тия хора там белите са ги избивали като кучета, не са им позволявали толкова неща, имало е отделни тоалетни, заведения, транспорт… За да отидат от един град в друг, както ние тук ходехме до Петрич, е трябвало да имат открит лист.

Третирали са ги като животни, но там такава злоба, такава ненавист, такова политизиране и говорене по телевизии няма. Не можеш да разбереш кога идват изборите. Всеки си каже своето. Народното събрание се излъчва по телевизията, тъмнокожите говорят ерудирано, казват нещата по заобиколен начин или конкретно, но не по просташки начин. Тук като гледам какво става, пълна простащина.

– Как започна гурбетът ти там?
– Първата година беше много трудна. Стоян имаше фирма, но нещата не можаха да се развият благоприятно – не успя да развие бизнеса със сателитните чинии, където аз съм силен. Опитваше да ми дава други работи, но те не ми бяха по сърце. Мина една година, тогава и двамата разбрахме, че трябва да се разделим. Казах му: “Съжалявам, Стояне, но аз до един месец ще си търся работа.” Не взимах и голяма заплата, защото там трябва да си изкараш парите.

Разбрахме се и излязох. Започнах работа при едно младо момче, евреин. Навлязох в работата, започнах да изкарвам повече пари. Синът ми прояви интерес да дойде; имах пари да му платя билета, дойде при мен и вече бяхме двамата. Той е завършил също радио и телевизия в техникума и беше записал информатика в Югозападния университет. Първата година изкара, но не се яви на изпити, за да дойде при мен. Казвах му да остане и да завърши, но той беше категоричен: “Няма какво да правя тук.”

Нещата взеха да се развиват много благоприятно, в един определен момент двамата си направихме наша собствена фирма за кабелна и сателитна телевизия и това ни даде съвсем друг тласък. И до ден-днешен си работим заедно, има и няколко тъмнокожи, които работят за нас. Но на практика двамата движим нещата.

– Разкажи за българската общност в Йоханесбург. Колко сте, общувате ли?
– Масовото прииждане на българи беше някъде 1996-1997 година, когато аз отидох. Имаше много българи тогава, някои се установиха да работят, останаха. Много хора се върнаха обратно. Имаше много млади доктори, които искаха да се реализират, но нашето образование не го признават там, работиха като медицински сестри, опитваха се нещо да направят, видяха, че нищо не става, и си заминаха.

Говорят, че сме някъде около двайсетина хиляди души. Дали са толкова, не знам. Въпросът е, че градът е голям и сме разпилени. Събираме се и се виждаме. Но там си избираме приятелите, защото българите са много различни, не може с всеки да си приятел. Обикновено се събираме вкъщи – тая събота и неделя направим парти у нас; другия път сме на друго място.

– Няма ли български заведения?
– Има двама братя от нашия район, от Разлог – Симо и Васил Калоянови. Със семействата си са там. Те направиха сериозен бизнес в месарския сектор – имат голям месарски магазин, където обработват и продават месо. В момента разширяват бизнеса си. В тоя магазин те продават кюфтета, кебапчета, български неща, което привлича българите и там много често се срещаме. Още повече че има и едно заведение – отидеш нещо да си купиш, седнеш, пийнеш едно кафе и останеш на малко приказки. В тоя ресторант една жена, Бистра се казва, специално за българите готви български яденета в четвъртък вечер, така че в петък, събота и неделя има български ястия.

– Има ли българска църква в Йоханесбург, или ползвате други православни храмове?
– Първоначално ходехме в гръцката църква. Гърците си имат няколко църкви, много силна общност са. Те са много богати хора, държат хранителните вериги най-вече. Дошли са по-рано, още през 50-те години и по-рано, въобще в доброто време, и са си осигурили добри позиции.

Сръбската църква се построи по-късно и там ходехме най-често, защото в гръцката църква службата е на гръцки език. Има и руска църква, но там не сме ходили, макар че тя също е православна, както са сръбската и гръцката. Но сърбите и руснаците по друг календар се водят, а ние с гърците сме по един и същи.

В Йоханесбург дойде поп Йонко, млад, на около 30 години. Сега нещата се промениха от 2010 г., когато Христо Стоичков беше за една година треньор на един от отборите там – тимът беше много назад, но той го изведе на второ място. Тогава се зароди идеята да се направи едно сдружение на българите, което да се постави на някаква по-здрава основа. Даже Стоичков беше обещал да даде някакви пари, но си замина. Няма значение, защото той беше един от хората, който искаше това да се случи.

Двамата братя Калоянови от Разлог бяха основните организатори и двигатели и една година по-късно, през ноември 2011 г., се направи учредителното събрание. Беше учредено Сдружението на българите в Южна Африка и избрано ръководство от 9 души с председател, приет беше устав за правата и задълженията. Всеки българин от Южна Африка може да участва в него. Има уебсайт за връзка. Започна да функционира и много бързо се появиха първите резултати.

Като казвам, че моментът назря, имам предвид, че много българи в Йоханесбург са вече с финансови възможности – направили са фирми отдавна, преодолели са първоначалните кризисни периоди, разполагат вече със средства и могат да си позволят да отделят пари. В началото на 2013 г. трима българи купиха един терен от 5-6 дка, с една голяма и една по-малка къща, и го отредиха като бъдещ парцел, на който ще се направи българската църква. В момента текат преговори със съседите да се откупят от тях и да стане площта по-голяма, десетина декара. Веднага като се купи този парцел, малката сграда се направи параклис.

– Редовно ли ходите на черква?
– Обикновено българите не сме чак толкова вярващи и ходим на Великден, за Коледа. Но сега, когато се създаде параклис, това създаде интерес у българите. На Връбница се събрахме доста хора там, поп Йонко си проведе неговата служба, в голямата къща се направи нещо като кухня, седнахме, хапнахме, пийнахме. На 3 март се събрахме, имаше много хора. Пуска се обикновено българска музика. Има самодеен танцов състав за възрастни и за деца.

Много от българските деца имат интерес и желание да учат български танци. Един българин е казал, че ще купи материалите за църквата. Просто нещата почват да вървят, да стават. Правят се благотворителни концерти и други прояви, на които се събират средства за църквата. Настоятелството се създаде да обедини българската общност и да пропагандира българския език, българската култура, българската религия. Ако всичко това стане, както се предвижда, идеята е да има културен клуб, където децата да учат музика.

– Българските деца учат ли български език?
– Да, имаме неделно училище “Слънчо”. Проблемът там е, че някои семейства дори вкъщи не разговарят на български, което не е добре, и децата не знаят български език или ако знаят, говорят го много развалено, с много силен акцент. Идеята е тези деца да се събират там. Около 35 ученици са в момента, разделени в три паралелки – предучилищна (забавачница), група от първи и втори клас и група от трети и четвърти клас.

Учат се на четмо и писмо. На празници като се събираме, те изнасят програма – каквото са научили. Много са сладки, като вземат да пеят и да декламират. Училището е регистрирано тук в Министерството на образованието и е под шапката на Сдружението на българите в Южна Африка с управителен съвет от учители и родители.

– На какво се крепи икономиката на Южна Африка?
– Понеже Южна Африка е била затворена държава заради апартейда, тя фактически произвежда всичко. Но основното, на което се разчита, това са природните богатства: има много мини за злато, диаманти. Освен това в Южна Африка, с малки изключения, се произвеждат всички модели коли.

Земеделието, животновъдство са много силно развити; лозарството също – има много хубави вина, особено край Кейптаун. Малкият бизнес е масов и той създава много работни места. Държавата не я интересува толкова колко ще вземе от данъци от мен. В края на годината аз наемам един счетоводител, давам му всички документи и той ги отчита. Нямам касови апарати и никой не е дошъл да ме проверява откакто сме създали фирмата преди повече от 10 години, да ме попита: “Ти кой си? Какъв си? Къде работиш?” В края на годината се отчитаме и това е – въпросът приключва. Те следят големия бизнес там, дребния никой не го закача.

А тук са хванали тия дребни риби, дето едва дишат – та касови апарати, та не знам какво си. Тук докато откриеш фирма, да ти стане лошо, а после – да не говорим. И най-важно е, че се процедира политически – дойде една партия на власт, дойде друга… Това не трябва да го има, не трябва да съществува. Да разрушаваш съзнателно бизнеса на хората. Южна Африка е многонационална държава. Работя с всякакви – индийци, китайци, черни, бели, англичани, италианци, французи, с какви ли не хора.

– Руснаци има ли?
– 30 процента от клиентите ми са руснаци. Там приемат руска телевизия с едни големи антени (по два метра и половина), два канала – РТР Планета и Първи канал, и имам бизнес. Още повече аз говоря руски добре и съм добре приет от тях.

– Южноафриканците по-наивни ли изглеждат от нас, или ние се правим на хитри?
– Има едно такова впечатление, че са малко по-наивни, по-добронамерени. Може да се каже, че са такива. Но в същото време не са. Ако се опиташ веднъж да ги надхитриш, да ги излъжеш, после става много неприятно и много лошо. Аз лично не съм се опитвал да хитрувам, но тоя, който се опитва да хитрува, може за момента да спечели нещо, но губи като цяло.

– Как се информираш за случващото се в България?
– Гледам само новините по интернет вечерно време, в реално време. Пак по интернет чета вестниците “Струма”, “Стандарт”, “24 часа”.

– Съжаляваш ли понякога, че напусна България?
– Не само че не съжалявам, това ми беше най-добрият, най-точният ход в моя живот, който съм направил. С голямо притеснение го направих, но се оказа много важен. Тия 17 години минаха много бързо, понеже непрекъснато съм в напрежение с работата. Там единствено напрежение имаш в работата, понеже си изкарваш достатъчно пари да живееш нормално, за друго няма проблем. В събота до обед обикновено се налага да се работи.

В частния бизнес понякога се работи и в неделя. Обикновено избягваме да работим, но се налага, защото е важен клиентът. Темпът, с който се работи, е коренно различен, не усещаш как минава денят, как минава седмицата и е пак неделя. А тук всичко е баавно, баавно, едвам се движи.

30 години съм работил в България държавна работа и 17 години там частна работа. Поне три пъти повече съм изработил за тия 17 години, отколкото за 30 години тук. Там нямаме време за глупости; не мога да седна през деня да си пия кафето и да си правя моабет. Работата те гони, клиентите чакат, звънят ти: “Какво става?” Имаш програма, която трябва да изпълниш.

Трябва да обслужиш клиента добре, да се държиш винаги вежливо. Нещото, което разбрах, което много се цени от хората – да си честен и почтен с тях! Да не се опитваш да ги лъжеш и да си точен. Тогава се получава лавинообразният вариант на рекламата от страна на клиента – той те препоръчва на друг, на трети, на четвърти… А там препоръката върви много. Ние с моя син не рекламираме въобще, те хората ни търсят.

– Изпитваш ли носталгия?
– Носталгията я имаше в началото, най-вече заради тия, които оставяш тука. Дъщеря ми със семейството си, майка ми, баща ми. Това е носталгията. Как да ти кажа, минават годините и тоя момент почва да отшумява. Сега почва обратното – аз имам носталгия в момента към Южна Африка./struma.bg

 

Напиши коментар

Loading Facebook Comments ...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

20 + 17 =