Как България се справи с турската угроза от 1989 г. и планът „Хан Тервел” не бе изпълнен

0
105

През юни 1989 година в Истанбул се провежда многохиляден митинг, в който участва и Тургут Йозал. Почувствали се измамени, българските изселници вместо да насочат гнева си към тези, които десетилетия наред са ги подмамвали с въображаемите „турски прелести“, изливат гнева си срещу истинската си родина – България. Изгарят българското знаме, а Тургут Йозал заявява: „Българите са свине, армията ни ще влезе в София на 24 юли“! Турскоговорящите българи отвръщат екзалтирано: „С коли си тръгнахме, с танкове ще се върнем!“ Не става ясно защо нашенци „са си тръгнали“ и кой ги е карал да го сторят, Да си тръгнеш от родната си майка и тогава, когато по света търпиш неудачи, да обвиняваш същата тази майка, че ти е виновна, е налудничаво. Но лудият трудно признава, че е откачен. А какво друго е без ничия принуда да зарежеш с години наред граден дом, обзавеждане, земя, близки и приятели?! България приема с необходимата сериозност заплахата на Йозал.

В армията ни започва „тиха“ мобилизация. Отпускарите от редовните части са върнати обратно. Подлежащите на мобилизация набори са вдигнати на бойна нога. Провежда се мобилизационно запасяване с дрехи, храна и леко стрелково оръжие. При всички офицерски чинове е обявено бойно дежурство. 736-хилядна българска редовна и мобилизационна армия стои на „тръни“. Ракетите ни С-300 са поставени на стартови позиции. Ракетни установки, именувани „Български огън“, са извадени от подземията в Сливенския и Котленския Балкан. Те са произведени от български военни заводи и са приспособени да носят малки ядрени (руски) глави. Зарядите са „окачени“ и приведени в режим „подгряване“. Всеки един от тези взривове са с мощност да сринат до изпепеляване „малки градчета” като Истанбул.

Цялата ни армия е оборудвана с противорадиационни костюми, консумативи и други средства, нужни при локален ядрен конфликт. Изпълнява се план „Хан Тервел“, съгласно който, след като бъдат унищожени по-големите градове на комшиите, щабът на армията ни трябва да се настани в Цариград, на брега на Босфора. Всъщност изнесеният на предна линия военен команден пункт е следвало да бъде разположен в съществуващ подземен бункер на 5 километра от Мраморно море. Предстояло е възстановяването на старата държавна граница от Тервелова България, минаваща по Босфора от Черно до Мраморно море.

Турският генералитет получава разузнавателна информация за невероятната мобилизация, подготвяна в българската армия, и изтръпва. Но за ядреното въоръжение на войската ни чува за първи път, от което мнозина от тях навеждат глави и пращат мирни сигнали чрез цивилните си дипломати и военни аташета. Но напрежението утихва окончателно, когато руснаците предупреждават, че „и един турски войник да прекоси границата с България, то Анкара ще срещне железния юмрук на Съветската армия“. Ако Съветите не ни бяха спрели с това си изявление, планът „Хан Тервел“ щеше да се осъществи.

И сега, в почивните си дни мнозина от нас запалени рибари, може би щяхме да си ловим риба по малките заливчета на Босфора! А иначе голямото празненство сред турскоговорящите ни събратя беше в разгара си. Чевермета се въртяха навсякъде из крайградските райони, където имаше чиста вода, чешма или кладенец. Готварските тави, подходящи за агнета, шилета, ярета и други животинки на фурна, не достигаха. Прехвърляха се като особено важен кухненски инвентар от семейство на семейство, от компания на компания. Потребителните кооперации, в чиито райони имаше изселнически настроено население, не смогваха да зареждат със стоки. Не достигаха месата, кашкавалите, сирената, колбасите. По данни, които излязоха по-късно, консумацията на алкохол се беше увеличила седемкратно. Възторгът на екскурзиантите беше неописуем.

През целия този период от време с военния контраразузнавач Орлин Иванов бяхме канени на 17 чевермета и 28 агнета на фурна в селата Млечино, Боровица, Китница, Дедино, КК „Белите брези“, Ленище, Гърбище, Мъкмъл, Ахрянско, Бял Извор и в общинския център Ардино. Имаше дни, в които към обяд приключвахме с хапването на чеверме, след което се премествахме с доста усилия на друга трапеза с агнешко на фурна. Мои близки и роднини бяха забелязали, че през последните месец-два съм бил забележимо понадебелял… На пътуването до Турция наистина се гледаше като на една екскурзия, от която я произлезе фактическо преселване, я не. Особено след като започна обратният поток от завръщащи се. Първоначално заминаващите бяха шокирани, че много от заминалите вече се прибират обратно в България. Точно като от екскурзия.

Откъм комшийската страна никой не ги подтикваше да се връщат. Бяха отишли, бяха видели и бяха решили, че за тях там няма живот… Тръгващите от България ги гледаха с широко отворени очи и се опитваха да научат нещо повече от тях – връщащите се. Но в повечето случаи те мълчаха… Изглеждаха покрусени от всичко, което им се беше случило, и бяха щастливи да намерят къщите си непокътнати, защото бяха опазени от почти незабележимите в скромните си милиционерски униформи червени барети. Срещите между завръщащи се и заминаващи понякога бяха доста странни. Едните искаха да научат нещо повече от идващите си, а тези, които вече са били там, отвръщаха, че не би било зле и те да идат и да видят. Това звучеше почти като закана – идете и вие вижте! Тоест, идете и вижте и друг път да ви е за урок подобна безотговорна „екскурзия“! Малко преди 21 август 1989 година, когато Турция затвори границата си, отново бях на Капитан Андреево. Потоците в двете посоки бяха почти равностойни.

Връщащите се мълчаха гузно и гледаха час по-скоро, преминавайки през формалностите, да се приберат по родните си места. Радостта и очакването за щастие в очите на заминаващите беше помръкнала. Те по-скоро вече изглеждаха обезпокоени от неизвестностите, които ги очакваха „оттатък“. А гледката на колоната с обратно пътуващи почти ги хвърляше в паника… Турската радиопропаганда постоянно се опитваше да внушава, че условията край Босфора са чудесни, че и да има временни затруднения, то те ще се преодолеят. Говореше се за строителството на нови лагери, а Тургут Йозал обещаваше незабавно да се започне изграждането на нови квартали с жилища за преселниците край Измир, Бурса, Чешме, Булгаркьой и къде ли не… Раздаваха се безплатни на първо време парцели земя за застрояване с жилища.

Ентусиазмът на заминаващите почти се стопи, когато наяве в публичното пространство започнаха да излизат случаи на фрапиращи гаври от страна на турски митничари и войници с нашите кандидат-изселници. Заговори се за незаконно изземване на декларирани парични средства, злата и други скъпоценности. Станаха явни случаи на изнасилвания на момичета и жени от аскера, който охраняваше от другата страна. Но най-потресаващи бяха фактите за изнасилвани мъже. Няколко случая бяха изнесени официално и от Българската национална телевизия. Семейства описваха как на Капъ кулле в контролните помещения мъжете и жените били разделяни.

В едни стаи били изнасилвани жените, а в други – мъжете! И едните, и другите, въпреки притеснението си от телевизионните камери, разказваха как им били прибирани парите и какво са изживели при насилването им. Всичките тези новини се разпространяваха светкавично и мераклиите да поемат на югоизток очевидно започнаха да намаляват, а обратният поток от завръщащи се все повече се увеличаваше. Срещаха се и разумни „еничари”, които вече натоварили колите си с покъщнина, бяха решили да поизчакат. А други направо го разтоварваха обратно и отново подреждаха в домовете си.

Новото им намерение се очертаваше да посетят комшиите без багаж, да видят какво става там и тогава да решат какво да правят. Празничното настроение сред тези, които още не бяха потеглили на „екскурзия“ в югоизточна посока, беше спаднало. Все повече се срещаха умислени лица, на които въпросът „Да тръгвам или не!“ беше изписан ясно и тревожно… На 21 август Турция затвори границата си за български граждани и това донякъде успокои тези, които се колебаеха дали да тръгват. Сега поне имаха предлог да не предприемат пътуване, тъй като бариерата е паднала и отново започва да се изискват визи… Но потокът от връщащи се в майката родина България не секваше.

Така на югоизток се изнизаха към 360 хиляди турскоговорящи българи, а се върнаха по родните си места над 183 хиляди… За всички тях пътуването към Турция беше едно голямо пътешествие, предшествано от много радост, от много веселие, пиянски дни и нощи… Всички те очакваха, че комшиите ни ще ги посрещнат с широки обятия. Веднага ще им раздадат жилища, ще им наброят чували с пари, а те само ще ядат, ще пият и ще се въртят кючеци. За тях „турската мечта“ беше като очакване за един безкраен празник.

Така поне им бяха обещавали потурнашките ходжи и имами в България и тайните турски емисари, които под най-различни прикрития посещаваха родината ни. В такава насока беше и пропагандата на комшийските радиостанции, контролирани от турските служби за сигурност… Толкова години след така наречената „голяма екскурзия“ тази раздвоеност сред част от българския етнос, употребяващ и турски език, все още не е изчезнала. То е като раздвоението на личността при шизофренично болните. Десетилетия наред битува и шизофреничната заблуда, че съществува някакъв турски етнос в България. Това параноично мислене често тотално обзема и редица български политици, които дори и не се замислят върху факта, че такъв етнос няма дори и в Турция! Според статистиката на комшиите ни от последното им преброяване, в съседната държава има над 75 етноса, но нито един не се именува „турци“.

Наименованието „турчин“ е определение, в случая прозвище, идещо от староесейския еврейски език. Селджуците и караманите, които основават Османската империя, воюват с особена, дива жестокост, разширявайки границите на държавата си. Поради това есеите ги наричат „гадове“. Така между ХІІ и ХVІ век селджуци и карамани съпътстващо започват да бъдат обиждани или по-скоро проклинани като „турци“ (т. е. гадове)! Това налага султаните от ХVІ век, та чак до кърджалийските времена, да забранят употребата на това позорно определение, което в по-широко значение се тълкува като гад, гадняр, гадина, гадост, гадория, гаднярщина и въобще всичко, което би те отвратило… Логично възниква въпросът, защо комшийската ни държава се нарича Турция? След като последният султан на Османската империя бива прогонен, пред най-изявения водач на младотурското движение Мустафа Кемал паша възниква въпросът, как да се именува новата държава. Младият водач е виждал устройството й като модерна европейска република, която е отхвърлила всякакъв феодален деспотизъм – и като бит, и като управление, и е приела модерните демократични принципи на обществена подредба. Било му е предлагано държавата да се нарича Османия по името на основателя на рухналата империя Осман І Гаази.

Но Мустафа паша не е искал новата държава да има каквото и да е било общо с бившата империя. Споменът за отвратителното съдържание на определението „турчин“ вече е бил поизбледнял. А и без това в етническия състав на бъдещата държава такъв етнос нямало. Тоест, в случай на нужда, това име винаги можело да се промени без да се накърнят чувствата на някакъв етнос. А и различните етноси в бившата империя били по-известни по света като „турци“, каквото и да значи това. Така през 1923 г. Мустафа Кемал паша решава да именува новата демократична държава Турция, като името определя народността на всички, които са се родили и ще се раждат из тези територии, независимо от етническия си произход.

Затова е не само безотговорно, но и престъпно български политици и обществени деятели да говорят за „турци“, за „етническо прочистване“ на някакви турци в България и изобщо, злоупотребявайки с историята да търсят политически дивиденти и „депутатски имунитет“ за себе си. Българското мохамеданско население е понесло достатъчно много издевателства с вярата му и с многократните смени на имената му. Крайно време е всяко твърдение, че в България има и други етноси освен българския да се криминализира в степен на деяние с особено висока обществена опасност, отнасяща се до националната ни сигурност! Така е в съседните ни държави, в това число и Турция.

Източник: spodeli.eu

Напиши коментар

Loading Facebook Comments ...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

20 − ten =