Обикновеният американец от края на XVIII в. и началото на XIX в. би се ужасил от идеята за създаване на могъща централна банка, която да притежава абсолютен контрол върху паричната емисия и финансово-кредитна политика на страната. Затова и през целия XIX в. в американската банкова система цари пълен хаос. Създадени са хиляди нестабилни банки, които фалират ежедневно и са изцяло облекчени откъм надзор и контрол от страна на властите. Неуспешни излизат и няколкото опита за създаване на централна банка.
Но в края на века правителството все пак е принудено да се намеси, за да избави системата от нежеланите последици на икономическия бум. Създадено е антимонополното законодателство на Шърман, което поне отчасти да обуздае разпасалите се магнати и да върне свободната конкуренция в икономическия механизъм. Така през 1913 г. е съживена идеята за създаването на централна банка в лицето на Федералната резервна система – върховната институция, която определя паричната политика на Съединените американски щати.
Както гласи легендата, организацията е замислена от група банкери – Морган, Рокфелер, Голдман, Мелън, Сакс, Дюпон и др. Решаващата среща между тях се състои в края на номеври 1910 г. в ловната хижа на Джон Морган на остров Джекил край източното крайбрежие на САЩ.
С лобирането на закона за Федералния резерв в парламента се ангажира сенаторът републиканец Нелсън Олдрич – тъст на Джон Рокфелер. За съжаление, първия път през 1912 г. той не успява да прокара заветния документ под названието „Планът „Олдрич“.
Впоследствие реформаторите премахват от него дразнещото демократите име на републиканеца и нанасят в документа редица незначителни промени, предлагайки го отново вече като инициатива на демократите. Така, след изнурителни манипулации на банковите кръгове най-сетне през 1913 г. законът за Федералния резерв благополучно е ратифициран. Така се ражда „октоподът“ Федерален резерв, който с известни уговорки изпълнява функциите на централна банка на САЩ, макар капиталът му да е частен.
Структурата на тази корпорация се състои от 12 федерални резервни банки и многобройни частни финансови институции, които се явяват акционери на Федералния резерв и получават годишно 6% финансиране във вид на дивиденти от членския си внос, независимо от дохода на самия Федерален резерв. Понастоящем в тази структура влизат около 38% от всички банки и кредитни съюзи на територията на Съединените щати, което прави приблизително 5,6 хиляди юридически лица.
Акциите на Федералния резерв не дават право на контрол. Те не може да бъдат продавани или заложени. Освен това, сдобиването с тях се явява официално задължение на всяка членуваща банка да вложи в тях сума, равна на 3% от капитала си. Основно предимство на банките членове е, че могат да взимат заеми от резервните банки на Федералния резерв.
На кои точно структури в действителност принадлежи американският Федерален резерв не е известно на никого. Единствено тесните приятелски и семейни връзки на всички негови шефове с фамилиите Ротшилд и Рокфелер, а също и историята на създаването му, сочат към тях като истинските негови собственици.
Повдигането на завесата
През 70-те години на миналия век в пресата се промъкна известна информация чрез разследващия журналист Роб Керби, който обнародна списък на организациите, стопанисващи Федералния резерв. Но всички посочени в него банки вече отдавна бяха изчезнали от сцената по пътя на сливането или поглъщането им от други. Всички, освен една – Лондонската банка, известна като Bank of England.
И така, от една страна, богатите семейства на Америка съществуват и процъфтяват цели столетия, от друга – чрез Федералния резерв те оказват влияние както на самите Съединени щати, така и на други страни, затова и доларът, както и преди, ще си остане основната резервна валута.
Пък и при необходимост правителството на САЩ винаги може да вземе заем от Федералния резерв за една малка победоносна война в Близкия изток да речем. Започвайки от идването на власт на Буш, тази мярка се използва толкова често, че днес държавният дълг се измерва в трилиони. В интерес на истината, дълговете на частни лица и корпорации в САЩ надхвърлят 10 трилиона. През последните 20-25 години светът съществено се промени. Още в средата на 80-те години на миналия век американците можеха да принудят Япония да прикрепи йената към долара, което беше изгодно за Съединените щати, но доведе до депресия в Страната на изгряващото слънце.
Днес съществува растящ не с дни, а с часове Китай със своите собствени представи за добро и лошо. Той вече е готов сам да претендира юанът да стане резервна валута в Азия. В пресата редовно циркулират слуховете за новата американска валута – амеро, която ще вземат на „въоръжение“ САЩ, Канада и Мексико. Готови ли са големите семейства да си поделят властта над печатниците на съседите?
Някои планове на най-влиятелните хора в света станаха известни с помощта на фурналиста и режисьора Аарон Русо, който е известен с разобличаващите сюжети и филми за Федералния резерв. Една от най-скандалните му ленти е „Америка – от свободата към фашизма“. През 2007 г. той прави редица признания в интервю с журналиста Алекс Джонсън. Пред него той разказва как веднъж задал на Рокфелер въпроса: „Имате всички пари на света, които са ви нужни. Притежавате цялата власт по света, която ви трябва.
В какво е смисълът на всичко това, каква е крайната цел?“. На което мултимилиардерът отвърнал: „Нашата крайна цел е всички да бъдат „чипирани“. За да контролираме цялото общество, за да могат банкерите и елитът да контролират света“. Рокфелер дори обещал, че ако Русо се присъедини към тях, неговият чип ще има специална отметка, която ще му позволи да избягва твърде досадния надзор.
Американската мечта в действие
Джон Дейвид Рокфелер се ражда през 1839 г. в щата Ню Йорк. Баща му Бил се славел като пияница и шарлатанин. Когато е 16-годишен, Джон изкарва тримесечни счетоводни курсове и заминава за Кливланд. Там след половин година търсене на препитание започва работа като помощник счетоводител в малката компания Hewitt & Tuttle. Вече на 18 години той става съучредител на брокерската фирма Clark & Rockefeller.
По време на Гражданската война (1861–1865 г.) Морис Кларк и Джон Рокфелер снабдяват армията с брашно, свинско месо и сол. След края й Джон напипва златна жила – горивото, което става жизнено необходимо в условията на започналата бурна индустриализация. През 1865 г. той продава за 72,5 хиляди долара дела си в Clark & Rockefeller и се посвещава изключително на инвестициите в нефт. В резултат на това през 1870 г. на бял свят се появява „бабата“ на ExxonMobil — Standard Oil.
Основателят на клана Ротшилд – Амшел Мозес Бауер – изселник от Франкфурт, след смъртта на баща си, който бил дребен търговец, се заема с издирване на старинни вещи по разпродажбите. След това бъдещият финансист ги излъсквал, придавайки им търговски вид и ги пласирал на аристократичните колекционери. През 1773 г. той основава антикварно магазинче и сменя фамилията си на Ротшилд, както се е наричал павилионът на баща му. Гениалният Амшел подарява цялата си колекция от антиквариата на принц Фридрих Вилхелм Хесен, искайки в замяна единствено статута на официален доставчик на кралския двор. След това се заема с банково дело, помагайки на принца да извършва спекулативни операции.
Името на сина му Натан се свърза с най-известния пример за подмолна търговия. През 1818 г. той изпраща агента си на мястото, където се водят сраженията при Ватерлоо и първи разбира за победата на Уелингтън и поражението на Наполеон. На Лондонската борса той изиграва цял спектакъл, давайки си вид, че се кани да продава. Всички в паника последвали примера му, докато в същото време агентите му изкупили обезценилите се акции на британската хазна.
В средата на XIX в. в САЩ памукът се ценял особено много и имигрантите от Бавария – Хенрих, Емануел и Майер Леман – не се излъгали, когато през 1845 г. откриват бакалия в „памучния“ щат Алабама. Братята любезно позволявали на клиентите си да се разплащат с памук за продуктите, които купуват от тях. А после го продавали с добра надценка.
След две години на бял свят се появила компанията H. Lehman and Bro, като впоследствие наименованието й се променило на Lehman Brothers. През 1870 г. именно тя става една от основателите на борсата за памук в Ню Йорк. Впоследствие братята Лемън извършват добри сделки на пазарите за нефт и кафе и инвестират в облигации на железопътни компании.
Джон Пирпонт Морган-старши основава знаменитата едноименна банка. Иначе започва трудовия си път като обикновен счетоводител  в нюйоркската компания Duncan, Sherman and company. Както Рокфелер, и той забогатява от Гражданската война, само че продавайки на северняците не продукти, а оръжие. През 1867 г. става съучредител на Drexel, Morgan and company. Когато след войната в САЩ започва икономическият бум, Морган инвестира в различни промишлени предприятия и железопътното строителство. През 1893 г. компанията е преобразувана в банкерската къща JPMorgan.
Източник: desant.net

Напиши коментар

Loading Facebook Comments ...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

18 − 4 =