Нова Зеландия – мистична приказка

0
130

Нова Зеландия

мистична приказка

 

Нова Зеландия ни посрещна по познатия ни вече начин – изтриване на цял един ден от календара ни при полета, поради часовата разлика и безконечни разпити на летището.

Опциите бяха две –

пълна проверка на багажа или продължителен разпит

Избрахме по-малкото зло, опирайки се на опита ни от Австралия – какво ни чака при първия случай. В системата им дори беше отразено какви са били въпросите, които са ни задавали при предишното ни посещение.  Преди 3 години не можаха да преглътнат „обидата“, че спираме само за няколко дена в Оукланд, на път за островите на Кук. За съжаление, не е общо прието българи да пътуват по този начин и по скоро гледаха на нас, като на бедни източно европейци, опитващи се да се доберат до благата на уникалната им държава. Това им разбиране ясно проличаваше в отношението им и във въпросите, които задаваха.  Този път бяха по- благосклонни, може би от части се дължеше на факта, че вече един път сме си тръгнали доброволно от тук, а може би и защото този път планирахме да прекараме повече време. Трябва да се отбележи, че местните хора смятат държавата си за наистина специално място, и има защо. Правят впечатление усилията, които полагат за популяризирането и по всякакъв възможен начин и правилата за опазване и съхранение  на природата. Не са много местата, на които още в самолета преди кацане започва дезинфекция на пътниците с флакони.:)

Изчакахме няколко часа на летището в Оукланд, докато дойде време за нощния ни автобус до

Уелингтън

Странно ни се стори, че автобусът потегляше от стандартна спирка за градски транспорт и до последно се чудехме дали не бъркаме нещо. Пристигнахме рано сутринта и веднага се настанихме в хостел, поради неуспешните ни опити с couchsurfing.

Покани ни единствено много приятен човек – маор от северната част Уайкато на северния остров. За съжаление не планувахме да отидем по на север от Уелингтън, поради ограниченото ни време. Човекът ни приканваше с домашно приготвена кухня, вино и най вече с посещение на специално построеното за трилогията „Хобит“ село, разположено в близост до неговото място. Надявахме се да успеем някой ден да дойдем пак, за да се запознаем и с тези места. 😉

Нова Зеландия Нова Зеландия

Хостелът в Уелингтън

беше приятно, чисто и дори доста модерно местенце. Основната задача на престоя ни тук беше да си изкараме визи за Южна Африка (на нашия сайта имаме известно нарушаване на хронологията: вече прочетеното от вас пътешествие през Южна Африка на авторите е осъществено след настоящето посещение на Нова Зеландия – бел.Ст.). Това беше единственото удобно място по пътя ни за тази цел, а поради формалния подход на посолството им  в България, нямахме възможност да я изкараме предварително. Визата ни беше готова още същия следобед, така че вече можехме да плануваме времето си за остатъка от престоя. Директно се отбихме в туристическия им център. Определено Нова Зеландия е най – добре организираното и улеснено място за туристи, което сме посещавали. В центровете им освен даването на насоки и карти, организират коли под наем, фериботни и автобусни билети, настаняване и дори продажба на билети за всякакви събития. Да не говорим, че подобни центрове има на всяка крачка, дори в самите фериботи, както и на пристанищата. Всъщност, май целия следобед го изкарахме в кръстосване между центъра и разположената в близост библиотека, където ползвахме безплатния интернет. Ползването на интернет в цялата държава е доста скъпо удоволствие, като дори и в хостелите беше платен. Накрая дори закъсняхме за местния баскетболен мач, билетите за които бяха осигурени от собствениците на хостела. Уелингтън е доста малък и кокетен град, който не се вписа в представата ни за столица. Липсваше характерния  безумен трафик и стресираните хора. Повечето сгради напомнят стария английски колониален стил, въпреки че не липсваха и много нови модерни сгради. Спортната зала, дом на баскетболния им отбор, изглеждаше огромнa за размерите на града. Публиката беше ентусиазирана, дори подготвена с рекламни материали с имената на двата играещи отбора. Интересното в случая беше поведението на публиката и атмосферата в залата. Всичко беше културно и организирано, повечето посетители бяха семейства и тинейджъри. Всяко едно действие на домакините и спонсорите им, в лицето на общината,  беше да се популяризира играта баскетбол сред младите. Не се търсеха видими спортни резултати на мъжкия тим, това беше на заден план. В крайна сметка именно това е и идеята на масовия спорт, която упорито убягва по нашите ширини.

Стаята ни в хостела беше с размери 2 на 2, която  деляхме с австралийка и южно корейка. Не можехме да се обърнем от целия им багаж в стаята, какво остава да наредим и нашия. Оказа се, че поради перфектното си разположение в центъра на града, хостелът е временен дом  на млади австралийци и западно европейци, търсещи забавление. Някои от тях поработваха по малко, но повечето прекарваха времето си в пиене от сутрин до вечер. Явно това им даваше свободата, за която бяха мечтали, идвайки тук. Добре подредения хостел от сутринта се превръщаше в помийна яма вечер и буквално прескачахме въргалящите се по земята тинейджъри. На всичкото отгоре едната нощ южно корейката беше прибрала нейна съгражданка, та вече бяхме петима в иначе голямото ни помещение. 🙂 Темите, които се обсъждаха на закуска, от среднощно оцелелите, определено нямаха аналог.

Използвахме деня, за да се разходим по крайбрежието  –

доста напомняше за Оукланд, но беше по – уютно и чаровно. Всичко изглеждаше да е на една ръка разстояние. „Lonely Planet“ прокламираха града, като най-страхотната малка столица в света и я поставяха на 4-то място в класацията им от 10-те града, които трябва да се посетят задължително. Проблема беше, че както всичко в Нова Зеландия и столицата беше доста скъпа. Недоумявахме, как бутилка минерална вода от 750мл., може да се продава за 4 новозеландски долара, при условие, че цялата държава е природен резерват и вода може да се пие от всякъде. Говорихме си с южно корейката , която не смяташе, че е толкова скъпо. Обясни ни го по следния начин. Работи за 13,50 долара на час. С надницата си за един час, може да си позволи да си купи комбинирано меню от Макдоналдс. Докато в къщи би изкарвала много по – малко пари, които не биха и стигнали дори и за сандвич. Интересна концепция извади, определено не намерихме отговор на въпроса, колко би ни струвало същото Мак меню в БГ и дали може да се купи с надницата за един час на една сервитьорка. Всеки прави своя избор как да живее и от какво да се лишава, но повечето от посетителите там не стояха за пари, а просто си убиваха времето в пиене и зяпане в тавана. Поне можеха да го правят на някое слънчево  и евтино място, така или иначе всички туристически известни места са пълни с такива екземпляри.

Гледахме много, много да не се задържаме сред „сектантите“, затова  решихме да се качим с лифта до така известната ботаническа градина. Предоставяше се страхотна гледка към пристанището, заедно с есенните багри наоколо. По едно време обаче  стана трудно да се издържа на вятъра, заедно с 90% влажност и 10-те градуса температура. Неслучайно  наричат Уелингтън вятърния град…

В ранни зори потеглихме за ферибота. Предстоеше

да прекосим широкия 20 км пролив на Кук,

който отделя южния от северния остров. Беше мрачно и сиво – типично за сезона и само можем да си представяме как биха изглеждали и така уникалните гледки от назъбените крайбрежия на двата острова, в слънчево и ясно време. Пиктън ни посрещна с малко по – ведро време и  с пристанище пълно с яхти. Стандарта на живот тук е достатъчно висок, за да си позволят жителите да притежават собствена яхта. Оукланд например е на първо място в света по собственост на лодки на глава от населението.

Нова Зеландия Нова Зеландия Нова Зеландия

Взехме кола под наем и

потеглихме

Пейзажите бяха есенни – редуваха се от цветни и шарени, в простиращите се до където погледа ти  достига лозя, с пасящи между тях стада с овце; до потоци и реки със заснежени върхове зад тях или просто огромни пасища с крави, овце или елени. В следващия момент достигнахме до езеро, където преобладаваше сивия металичен цвят – откривахме го в цвета на водата, на небето и облаците; и на планините отзад – точно като в магия, излезнала от „Властелинът на пръстените“. Наоколо навсякъде се разхождаха патици или така приличните на кивита птици уека, които населяват единствено Нова Зеландия.

Нова Зеландия

Бензиностанции по пътя почти нямаше и често срещахме табелки с предупреждаващи надписи за липсата на такива за следващите 100 или повече километра. За сметка на това, в държавата резерват условия за къмпинги, пикници, обществени тоалетни и бани имаше буквално на всеки метър. Толкова бяха лъскави и чисти, че ни досрамя от спомените за  нашите бензиностанции, разположени толкова близки една до друга, но често с не- работещи тоалетни, или не покриващи и минимума изисквания за такива.

Южният остров

е див, красив, суров и почти безлюден – за целия следобед се разминахме едва с няколко коли. По късно ни разказаха, че в резултат на голямото земетресение през 2011г. в Крайстчърч, много хора са напуснали острова и сега населението на тази не малка площ е доста под милион души. Често минавахме през малки къщи, сгушени под някой хълм, насред нищото. Живота тук беше повече от тих и спокоен. Пътищата на картата бяха отбелязани като магистрали, но всъщност си бяха перфектни първокласни пътища. Посъветваха ни да избягваме малките пътища, понеже не били много добри, а в последствие се оказа, че ние само можем да си мечтаем някога да имаме такива. Започна да се стъмва и решихме да спрем за нощувка. Извадихме голям късмет с хостела – платихме за обща стая, а ни настаниха в самостоятелна стая, имахме дори и печка за отопление. След цяла Южна Америка без подобен лукс, това  беше първото студено място, където можехме да се сгреем. Не беше ясно къде ще нощуваме през следващите дни, затова сготвихме повече храна, за всеки случай.

Сутринта се отправихме към разположената в близост

колония с тюлени

Плажът беше уникален – на където и да погледнеш всичко беше мастилено, оловно сиво. Първо това беше цвета на пясъка – за първи път виждахме подобен. Понеже беше облачно и мрачно, такъв беше и цвета на небето, на водата, на скалите и на скалните късове, които стърчаха от водата. Леката мараня и мъгла обгръщаше всичко в мистика и гледката беше очарователна. Определено така беше по – специална, отколкото при хубаво време. Наслаждавахме се на сива палитра, бурно море и разбиващите се с трясък в скалите вълни. По тях се образуваха малки водопадчета от стичащата се вода.

Пътеката за колонията се виеше около плажа, оградена с висока зеленина, пресичаща няколко дървени мосчета. Имаше специално пригодени площадки за наблюдение на тюлените.

В момента беше периода за подрастване на малките и наистина имаше повече бебета, отколкото големи тюлени. Малките бяха черни, а големите сиви. Търкаляха се по камъните, някои си играеха хапейки се, други се гушеха в майките си – незабравима гледка на фона на бурното море. Явно не случайно наричат силните западни ветрове, разположени в Южното полукълбо, обикновено между ширините от 40 и 50 градуса: „Roaring 40“ – Ревящите 40. В пролива на Кук, те произвеждат високи вълни, които ерозират брега.

Нова Зеландия Нова Зеландия

В информацията за тюлените се казваше, че могат да преплуват по 30 км на час, но някои отделни екземпляри са наблюдавани и в близост до Австралийския бряг, като разстоянието до там е 1800 км. Дори когато спят, излизат на всеки 30 минути на повърхността, за да дишат, без дори да се будят. По времето на маорите са ги използвали основно за храна и популацията им тогава е била рязко намаляла.

Нова Зеландия Нова Зеландия Нова Зеландия

Биологичната линия, разделяща Азия на източна и западна, отделя и Австралия, Тазмания и Нова Гвинея от Нова Зеландия. По този начин страните, стоящи на запад от линията споделят подобна флора и фауна, различаваща се от тази в стоящите в ляво. Типични за Австралия са бозайниците,  както и всякакви видове отровни и опасни за човека животни, докато

в Нова Зеландия няма нито местни бозайници, нито каквито и да било отровни животни

Официално в Австралия има повече отровни змии, отколкото неотровни, всъщност там се намират всички от топ 10 на най-отровните животни. В последствие колонизаторите вкарват различни видове бозайници, но повечето от тях увреждат флората и фауната. В днешно време всички видове се следят много стриктно, като регулациите на отделните популации са строго следени.

Потеглихме отново, чакаше ни дълъг път. През цялото време преминавахме през стеснени мостчета, които бяха само за едно превозно средство. Имаше два пътя директно отрязани в скалите, разбира се еднопосочни. Отново стигнахме до крайбрежието – водеше се най – красивия път. През цялото време криволичеше между планините, Тазманийско море, между причудливите скални образувания и множеството водопади, стичащи се на самия път. Спирахме, за да се отбием до плажа или да огледаме причудливите скали, подредени като купчина палачинки. Все още не е ясно как точно са се образували от научна гледна точка. Между тях имаше огромни, образувани в скалите дупки, където водата се завихряше, вдигаше се голяма пяна, а наоколо хвърчаха пръски вода. Стигнахме до областта, където в близост един до друг са разположени

два глетчера

Носеха имената на своите откриватели – Франц Йосиф и Фокс. Решихме, че можем да посетим единия привечер, след което да продължим до другото градче, и да се насладим и на втория в ранни зори. Пътеката води почти до самия глетчер,  но всеки ден планински спасители преценяват каква е опасността от падането на скални и ледени блокове и слагат бариери, които показват къде може да се ходи без риск. Често се случва след падането на блокове, които действат като язовирна стена, да се отприщи минаващата от долу река и да наводни цялата област. Имаше и снимки, показващи нивото на реката в 10 сутринта, приличаща на поточе и наводнението в 2 следобеда. И ние минахме за по пряко през реката, очевидно късно видяхме табелките. 🙂 Още на самия път имаше табелки как преди милиони години глетчера е стигал до там и как напоследък с всяка изминала година ледът се отдръпва постоянно. На едно място се беше образувало езеро, което да напомня за миналото на глетчера.

Глетчерите представляват паднал сняг, който в продължение на много години се компресира заедно, за даобразува големи удебелени маси лед. Глетчерите се формират, когато снегът остава в една област,достатъчно дълго, за да се превърне в лед. Удивителното нещо за тях, е способността им да се движат,като много бавни реки. Някои  глетчери достигат до размери в стотици километри.

И двата глетчера са уникални  с това, че са низходящи от Южните Новозеландски Алпи и достигат до по-малко от 300 метра над морското равнище, сред зеленината и мекотата на умерена тропическа гора.

На входа на всяко малко градче, можеше да се вземе карта на града, с насоки за типа настаняване и основните магазини, така че дори и късното ни пристигане не беше проблем. Изобщо всеки от местните хора се старае да ти помогне да избереш подходящото за тебе място, без да се опитва да се натрапи или да досажда. Не случайно наричахме Нова Зеландия  „държавата резерват“. Само можем да се учим, как се развива едно място като марка, и как всички са идейно свързани, за да се получават нещата по правилния начин.

На сутринта успяхме да стигнем по – близо до втория глетчер и дори видяхме ледения тунел, от където минаваше реката.

Глетчер – Нова Зеландия Глетчер – Нова Зеландия

Заобикалящите ни пейзажи, продължаваха да ни изненадват, не случайно са служили за фон и на други филми като Нарния и X – man. На моменти буквално заставахме пред сцени от Властелинът на пръстените, особено около двата потока на Хааст и делтата, където реката се влива в Тазманово море. Така известния с адреналиновите си спортове  Куинстаун напомняше за китно алпийско селце, разположено на брега на езеро. Преди да дойдем тук се чудихме дали Нова Зеландия не представлява един много добре развит маркетингов продукт, но се оказа много повече от колкото очаквахме. За да се добие цялостна представа и усещане трябва да се обиколи Южния остров. Стотици километри без живот, цивилизация и само дива природа. Уникално място за мотористи и почитателите на кемпъри.

Нова Зеландия Нова Зеландия Нова Зеландия Нова Зеландия

Стигнахме и до заветната ни цел –

Фиордленд,

и по-конкретно най – известния сред

фиордите – Милфорд Саунд

Поради отдалечеността му, решихме да отседнем в поредното селце на брега на езеро – Те Анау, което се оказа вълшебно място. В хостела разбрахме, че можем да използваме организирана екскурзия за двама на цената на един, поради факта, че сме с наета под наем кола. Какво по – хубаво? И без това ни притесняваше тесния и заледен път нагоре. По този начин в цената ни се включваше и превоза и круиза във фиорда, обяд и бонус – уникален шофьор.

Още с потеглянето ни Саймън (шофьора) веднага ни грабна – не спря да разказва през целия път за живота си, за това че 6 месеца е работил като изследовател на птици и е обикалял  из фиордите или е прелитал с хеликоптер над тях. Било най – незабравимото му лято. Постоянно отбиваше от пътя, за да се насладим на поредната гледка в комбинация с допълнителни разяснения от него. И така докато си говорихме ни попита дали обичаме къри и ни покани на вечеря у тях същата вечер.

За пътя обясняваше,  че всяка сутрин минават с хеликоптери, за да проверяват какви са условията и дали има опасност от лавина преди да го пуснат като отворен. В случай че има опасност го затварят за няколко дни и разбиват лавините, защото иначе те падат директно отгоре му. Дори и при есенни условия и само на надморска височина от 700 м ни валя сняг.

Наближихме тунела, за който бяхме чели предварително, че се минава доста трудно, понеже е много дълъг, и разбира се еднопосочен. Построен е през периода 1936 – 41г, като през това време работниците и семействата им са живели в доста полеви условия насред планината. Селото им изобщо не е виждало слънце в месеците от май до септември. На излизане от него се озоваваш на най – високото място, около 950м и от там пътя започва да криволичи надолу. Отвора на тунела е обграден от високи скални стени, които през пролетта и лятото са покрити с водопади, а сега със скреж. Напомняха точно на града на елфите от „Властелинът“.

Нова Зеландия Нова Зеландия Нова Зеландия

Както бяхме спрели, около нас се завъртяха няколко алпийски папагали. Бяха оцветени в различни краски на зеленото със червени шарки под крилата и на гърба. Саймън разказваше, че освен красиви са и много умни и на няколко пъти ги е виждал да си играят, също като децата в снега и да правят големи снежни топки. Бяхме ги виждали по телевизията как нападат овце за да се хранят, така че внимавахме повече при досега с тях.

Milford Sound, Нова Зеландия�

Круизът по Милфорд Саунд

трудно може да се опише. Фиорда навлиза на 15км в сушата от Тазманово море, като е обграден от отвесни скали, издигащи се на над 1200м височина. По време на дъждовния период, отвсякъде по скалите се стичат множество водопади, а в основите им се излежават тюлени. Стигнахме и до самото море – вълшебна гледка и изживяване.

Милфорд саунд, Нова Зеландия Милфорд саунд, Нова Зеландия Милфорд саунд, Нова Зеландия

Милфорд саунд, Нова Зеландия

Тюлени

По пътя на обратно имахме шанса да се насладим на един от най-рядко вижданите върхове във Фиордите, поради честите мъгли наоколо. Най – високата планина във Фиордленд достига до 2800м, а в Нова Зеландия около 4200м. Саймън ни разказа и за местните богаташи,  как хвърлят луди пари за няколко часа лов и превоз с хеликоптер. Доскучава им, обаждат се и получават бързо и качествено обслужване. 🙂

Вечерта се озовахме буквално в

малка къща в прерията,

досущ приличаща на тази от филма „Доктор Куин лечителката“. 🙂 Дървена с малко дворче и горяща камина по средата. Оказа се, че на млади години жена му – Джейн, е обикаляла цяла Европа с велосипед. Част от маршрута й минавал през България. Беше толкова ентусиазирана от българските гости, че дори ни изкара на двора, за да ни покаже това същото колело. През деня на кораба се запознахме с австралийка, която пазеше много топли спомени от посещението си в България. Въпреки тактичността, която прояви жената на Саймън, стана ясно че нейните спомени са доста разнородни – все пак е пътувала по времето на комунизма. Определено й се беше сторило странно това, че магазините са били празни и освен хляб и сирене, друго почти не са яли. Беше забелязала и факта, че често на други клиенти в магазините, директно им се вади нещо от изпод витрината, докато за тях просто са вдигали рамене. Другата основна трудност с която са се сблъскали е била езикът, който никой така и не разбирал. Беше я потресъл факта, че след като някаква жена ги кани у тях на обяд, говорейки на развален френски, „добри“ съседи извикват полицията. Докладвали за съмнителното престояване на странни чужденци, в къщата й за няколко часа… Все пак е било една идея по-добре от Румъния, където са ги следели на всяка стъпка и неотлъчно до тях е имало човек от службите за сигурност. Коментарите са излишни…

След като обсъдихме Соца се опитахме да обясним, че вече не е така  и за да не останем обидени, те започнаха да разказват за тяхната политическата обстановка. И без това вече си задавахме някои въпроси – беше добре да получим отговорите директно от местни. Не разбирахме например, защо цените в супермаркетите тук са толкова високи, при условие че Нова Зеландия храни цяла Полинезия и дори там беше по-евтино. Обясниха ни, че

в страната има монопол на две вериги супермаркети,

които определят безумните цени. Същите са единствените, които изкупуват зеленчуците от фермерите – национална политика. За цените на агнешкото и еленското месо, направо се потресохме. И то беше в пъти по-скъпо, отколкото във Френска Полинезия или Островите на Кук, а се оказа, че месото, което остава за консумация тук е това с най-ниско качество, което не става за износ. Що за логика да изнасяш на много по-ниски цени, а собственото ти население да яде остатъците и да плаща многократно?

Всички животни, които са различни от птици, са донесени от европейците.

Първоначално са донесли зайците, но поради факта, че нямали естествени врагове, те се размножили прекалено много, като започнали да увреждат околната среда и да вредят на местните птици. С проба и грешка, започнали да вкарват и други бозайници, за да  намалят популацията на зайците. Резултата не бил особено добър, освен, че и те разрушавали гнездата и изяждали яйцата на птиците. По този начин са вкарани и елените, които също действат в насока увреждане на околната среда. В крайна сметка поради засиления  западен интерес към еленското месо, диви елени вече няма, а всички се отглеждат с цел износ на месо. В Нова Зеландия, то изобщо не се продава. За да си купят качествено месо, местните тук обикновено трябва да са с връзки. Напомня малко за нашия комунизъм.

Чудихме се и

защо на южния остров почти няма маори

Обяснението беше много логично – от пристигането на полинезийците през 13-ти век, 6 лодки са акостирали на северния остров и само една на южния. Когато европейските преселници са пристигнали, за да секат гората и да ловят китове, местните жени са започнали да се женят за тях, защото са имали къщи и повече пари. Поради същата причина са имали и повече деца, защото са можели да си го позволят. Следователно нациите са се омесили и тук не са останали чисти маори.

Докато си говорихме, Джейн ни посвири на китара, а децата споделиха няколко фрази на езика на маорите, който явно напоследък е въведен в училищата с цел запазване на корените. Споделиха и за характерната сбирка при погребение на маор, когато се стича родата от цялата страна. Посрещат се с песни и цялата комуникация протича по този начин. Обикновено е свързано с няколко дневни сбирки и хапване, без сълзи и сополиви истории. 🙂

Джейн работеше в организация за опазване на околната среда, на 4 часов работен ден.  Последния й проект се състои в преместването на специален вид местни птици на малък частен остров, с цел запазване на популацията от нарастващия брой бозайници. Понеже острова бил маорски, те искали разрешение от собственика да приеме птиците. По – късно се наложило да ги транспортират с цел ваксинация, при което една от тях умряла. Били много притеснени как ще реагира маора като върнат птиците с една по-малко.  Не мисля, че имаше представа за работен стрес по-голям от този. 🙂

Дори и късно, връщайки се в хостела, прекарахме малко време със симпатично семейство Французи, пътуващи с малко дете около света в продължение на 5 месеца. Казаха, че тяхното не е нищо, при условие, че са се запознали с друго семейство (френско, разбира се) с 4 деца, най-малкото от които на 5 години. Семейството обикаляло от една година с колелета, а плана бил поне за още една. Минали са през голяма част от Европа, Русия, Сибир, Индия, Нова Каледония, Френска Полинезия и от там в Южна Америка. Представихме си ги, в индианска нишка, как напредват по пътя. Доста смело начинание. 🙂

След закуска, тръгнахме по маршрута, който Саймън ни начерта предната вечер, една от задължителните ни спирки, беше

езерото Мавора

Район, в който екипът на „Властелинът“ са прекарали около година на лагер. Мястото беше отдалечено и трудно достъпно, което обясняваше избора им. Поредните спиращи дъха Новозеландски гледки, а мислехме че вече нищо не може да ни изненада, определено грешахме.  Прекарахме вечерта в

Куинстаун

Толкова китно и малко градче, разположено на поредното езеро с тесни пешеходни улици, изпълнени с живот, дори и в студеното време. Това, което най-много ни грабна, беше липсата на вечно търсещия европейски поглед. Хората живееха в мир със себе си и с това което имаха, доволни от спокойния си начин на живот. Нещо трудно постижимо по нашите ширини…

Нова Зеландия Нова Зеландия Нова Зеландия Нова Зеландия

На следващия ден се върнахме в Уелингтън. Една от многото ни мечти по пътя, беше да посетим

ръгби мач

За съжаление, нямаше как да гледаме „All Blacks“ с уникалния им маорски танц хака, а трябваше да се задоволим с мач от „Super 15“. Състезание между най-добрите в спорта, все английски колонии – Нова Зеландия, Австралия и Южна Африка.

Разполагахме с цял следобед преди мача, който отделихме да се разходим до Island Bay. Представляваше предградие на Уелингтън – защитен морски резерват. Крайбрежието беше обсипано с малки острови, скали и най-разнообразен вид птици. Малко по-надалеч, имаше и колония на тюлени, но така и не успяхме да стигнем до тях. Въпреки студеното и влажно за нас време, хората наоколо се разхождаха с джапанки и шорти, че дори и децата. Сигурно им изглеждахме странно с нашето зимно облекло. Предпочитахме сухия студ при -20 в България, в сравнение с нулевите температури там и влажност над 90%.

Влезнахме  превъзбудени и ентусиазирани  на

стадиона Westpac

Известен е с това, че тук са се играли, и ще продължават и за в бъдеще да се играят, доста финали от световната лига по ръгби. Играха местния Hurricanes срещу австралийския Brisbane. За наше съжаление, стадиона изобщо не беше пълен и липсваше стандартната еуфория, характерна за подобен тип мачове, или просто много бяхме вдигнали летвата след посещенията ни по Аржентинските стадиони . 🙂

Хората бяха по скоро на театър, отколкото на дерби

Седяха си спокойно, хапваха си наденички и си пийваха винце или бира. Очевидно, забрани за внасяне на алкохол на стадиона нямаше, че и защо да им се разваля хубавата и спокойна вечер на хората. 🙂 Най- запомнящо се беше откриването с фойерверките и пускането на птици във въздуха, традиция, която спазваха при всяка отбелязана точка. Гостуващия отбор победи и всички си тръгнаха мирно и тихо, а ние останахме със смесени чувства.

Ръгби, Нова Зеландия

Ръгби

Ръгби, Нова Зеландия Ръгби, Нова Зеландия

В заключение,

местните хора трябва да издигнат паметник на Питър Джаксън,

за това че разкри прелестите на тази красива държава пред света. Надали има по-голяма реклама от филмите му, изцяло заснети в родината му. В противен случай, Нова Зеландия щеше да си остане много добре пазена тайна, открита само за просветени. Дано да не изгубят баланса, пред прииждащите тълпи от туристи и авантюристи, въпреки че до момента се справят блестящо. Имиграцията се държи на здравословния минимум, като се търсят само „мозъци“ или временни работници. Стандарта на живот е един от най-високите в света, и определено нямат желание да се отварят, по примера на Австралия. И това далеч не ги прави консервативни фанатици, просто това е техния избор…

Поредната спирка по пътя ни беше познатата и близка до сърцето ни Азия. Винаги обаче се намира по нещо да те изненада, дори и в познатите райони… 🙂

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

 

Напиши коментар

Loading Facebook Comments ...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

14 − 1 =