България – мръсна приказка Иван и Аделина Джамбазови: За разликата между екскурзията и имигрантството

0
141

Ще ми разкажете ли как тръгнахте?

Иван: Проблемът, който ни накара да тръгнем, беше личен. Решихме да отидем в Америка, впоследствие плановете се промениха и заминахме за Австралия. До Америка не стигнахме.

За коя година говорим?

Иван: 1982.

Тогава не беше ли много трудно да се замине?

Иван: Всеки проблем може да се реши.

Как започнахте в Австралия?

Иван: Първата ни спирка беше Мелбърн – братът на жена ми и баща им, Бог да го прости, живееха там. Присъединихме се към тях. След 6 месеца тръгнахме всички заедно за Сидни. Решихме го вечерта, на другия ден тръгнахме.

По-скоро авантюра ли беше или имахте идея какво ще правите в Сидни?

Иван: Чиста авантюра, планове никакви. И до ден днешен нямаме планове. Отседнахме за малко в Сидни и досега сме там, вече 18 години.

Преди да заминете, с какво се занимавахте?

Иван: И двамата сме инженери, завършили сме МЕИ. Работили сме малко по специалността.

Как подредихте живота си в Австралия?

Иван: Нямаше никакви планове, нищо определено, както дойде. Ние сме такива, че обичаме живота, много обичаме да се веселим и първите няколко години го направихме по този начин. Но идва момент, когато човек трябва да се усети. След като живее в такъв строй, в такъв свят и такова общество, той трябва да се замисли за някои неща, за които като по-млад не си дава сметка. Впоследствие решенията стават належащи и чисто и просто не можеш да ги избегнеш. Но нещата наистина стояха така – без планове. Никой не е мислил да забогатява в смисъл, че амбицията не е била там, в парите. Тя винаги е била да сме живи и здрави и да живеем живота. И нещата тръгват полека-лека.

Аделина: Отначало бяхме безработни, защото работа се намира много трудно. Като нямаш кола, става още по-сложно, защото разстоянията са големи и транспортът не е уреден. После успяхме да си купим кола и Иван си намери работа. Като техник, след това като инженер. Отне време, защото трябва да си дадеш дипломата за превод, формалности и т.н. Много трудно ти дават работа, като нямаш опит зад гърба си, и то натрупан в Австралия. Той подаде молба за работа на много места, докато най-накрая успя.

Иван: Отиваш в друга система, друга държава, никого не познаваш.

Аделина: И да познаваш, там с връзки почти не става.

Иван: Имах шанс да намеря работа два месеца след като бяхме пристигнали в Сидни. Имахме късмет, че брат й ни даде пари, за да купим колата – работата ми беше на 40 км, които трябваше да пропътувам всеки ден. Станах техник в предприятие, което сглобяваше стоматологични апарати – това съм работил и тук. Работих около 8 месеца, след това започнахме бизнес с един българин – занимавахме се с поставяне на тапети и боядисване, което беше хубав бизнес, но след известно време се разделихме. След това се хванах да работя като инженер за различни компании – работих някъде около 18 месеца за една компания на пълно работно време. След това си направих собствена компания.

С какво точно се занимава тя?

Иван: Пак с инженерни поръчки, работим по договор, участваме в конкурси за поръчки, зависи от проекта – колко е голям, за колко време, това е. Изглежда лесно на пръв поглед, но е много тичане, доларът се гони всяка минута. С жена ми сме партньори, това е семеен бизнес, работим заедно, всеки си има задълженията. Аз се занимавам с договорите, тя прави счетоводството, пише писма и т.н.

Други служители имате ли?

Иван: Не, не. Това е само между нея и мен. Съвсем малка, ограничена компания.

Аделина: Преди време се записах в курс, който ще ми даде права на гимназиална учителка.

Иван: Това е за всеки случай, само ако нещо се обърка. Това е между другото, едва ли не хоби.

Аделина: Не само, не само.

Иван: В смисъл такъв, че ти имаш нещо настрани.

Аделина: Не е само това. Образованието в Австралия е на много ниско ниво, хората нямат никакви по-съществени интереси, не могат да общуват помежду си и изпадат в депресии. Австралия е на второ място след Япония по самоубийства. Аз имам 3 деца, големият ми син е вече в университета – наблюдавала съм и съм изследвала какво е образованието там. Понеже математиката е универсален предмет и аз имам диплома все пак, ще се радвам, ако мога да преподавам.

Иван: Това е идеалистичната част, нейното виждане за мисия.

Австралия ли е вашето бъдеще?

Иван: Не, аз отивам в Коста Рика след някоя и друга година. Америка – никога. Познавам много американци. Сидни е силно американизиран град, като начин на живот, динамика.

Аделина: Но престъпността не е толкова голяма, за да може да става сравнение с Чикаго, Ню Йорк, Лос Анджелис.

Разкажете ми малко повече за Австралия, за хората, манталитета.

Иван: Австралиецът е човек, който е резервиран, затворен в себе си, но това идва от начина на живот. В страната има много имигранти, много различни култури, много различни раси. Силно влияние на английската култура, много хора от Източна Азия, много малцинства, които не се интегрират с другите. Докато българинът е много по-лесен в това отношение. Българинът с всеки пасва – дали с италианец, дали с китаец, дали със сърбин или германец… българинът просто си е много контактен, социален, нагажда се. Ние познаваме индийци, японци, новозеландци, южноафриканци, германци, чилийци. Не сме имали никакви проблеми с комуникацията. За австралиеца „българин“ звучи ужасно непознато, но той е толерантен.

Аделина: Те се дразнят, че другите хора от други националности им взимат работата…

Иван: Което не е точно така. Ако си добър, ти ще получиш работата.

Аделина: Да, обаче на тях образованието не им помага да мислят като нас, да се справят.

Иван: Австралиецът е тесен специалист. Ако е завършил за машинен инженер, него ще го е страх да смени бушон, не може. Това е манталитетът там. Ние сме специалисти по всичко.

Каква е вашата среда там?

Иван: Българи. Българинът в чужбина се променя малко или много, но това си е закономерност, защото животът е нагласен по друг начин. Имаме добри приятели виждаме се, не е лошо. Но всеки си има грижи, всеки си има проблеми.

Аделина: Рядко се събираме, защото разстоянията са големи.

Иван: Но изкарваме хубаво за сметка на това. Точно по български.

Аделина: Това е едно нещо, за което всеки е сериозен – като има парти, всички са навити. Ако става въпрос за нещо друго, може и да се ослушват, но има ли парти, всеки е там.

Иван: Най-интересното е, че като отидеш на работа в понеделник и всеки те пита „как беше твоят уикенд, как прекара“. И стандартният отговор е „а, със семейството“. А те не могат да разберат, че „семейството“ всъщност е толкова голямо, всички българи, които са били на купона.

Имате ли представа колко българи приблизително живеят в Сидни?

Иван: Мисля, че са към 3000. Сега има новодошли българи – компютърни специалисти, инженери, с много знания, с много амбиции.

Пътувате ли?

Иван: Пътуваме до България. За пръв път се прибрахме през 1990, това беше първата възможност. Стана по-свободно. Ние сме много сантиментални хора.

Аделина: Аз исках децата да научат български. Много се гордея от българското образование и съм купила няколко учебника на български. За да не им ги превеждам, реших да дойдат да понаучат тук български. Освен това исках да видят, че има друг тип отношения между хората. Хората там са много студени, децата получават комплекси. А тук е много по-свободно. Това беше главната причина – заради децата.

Иван: Кой колкото да се прави на американец, на австралиец, той си е българин.

Аделина: Никога не съм се правила на това, което не съм, и се възмущавам от тези, които се отмятат.

Иван: Езикът не се забравя. Е, може дума или две, или три, речникът обеднява, но не се забравя.

Аделина: Искам децата да знаят произхода, корените си. Искам да се гордеят. Много от емигрантите се срамуват от произхода на родителите си.

Иван: Един човек, който е дошъл от село и е нямал нищо, а пък там може да си купи кола или някакъв друг боклук – така манталитетът става съвсем друг.

Аделина: Страшно съм възмутена от езика, който използват по вестниците и чувам по улиците тук. Като си дойдох, речникът ми беше много обеднял. Но винаги съм се старала да използвам български думи. Вече не чета вестници, защото те ме възмущават много – използват английски думи, за да означат неща, за които има чисто български думи. Жаргонът, който използват, също ме смущава, просташко е – ченгетата, килърът и т.н. Като слушам български, искам да слушам чист, хубав български. Като слушам английски – да е английски.

Вкъщи на какъв език говорите?

Иван: Български.

Джейми: И английски.

Как ти е по-лесно – на български или на английски?

Джейми: На английски.

В какво училище си там?

Джейми: В обикновена гимназия.

Децата знаят ли, че си българин?

Джейми: Да.

Какво им разказваш за България?

Джейми: Добро.

На какво играете?

Джейми: На футбол, разбира се.

Какво ви липсва от България?

Иван: Много неща. Но както казах и преди, ние нямаме планове, не планираме живота си – каквото стане. На ниво идея – да, бих се върнал в България. Но дали ще стане, никой не може да каже. Ако човек е сам, може да го реши за себе си, но когато има семейство, трябва да се гледат и други фактори.

България сега как ви се струва?

Иван: България е интересна страна, няма друга такава по света – бил съм на много места. Имам едно желание – българинът да има самочувствие, като е на Запад. Ние го губим много лесно на Запад – много сме велики в България, а в момента, в който отидем на Запад, самочувствието се изпарява. За каквото и да било. Това е моето желание. Защото има много интелигентни хора, хубава страна, с малко по-друг манталитет нещата могат да са много по-хубави.

Там чувствате ли се на място?

Иван: Да. Моята среда е моето семейство.

А кенгуру виждали ли сте?

Иван: Да, в зоологическата градина. Интересна страна е Австралия. Хубаво е човек да я посети, да я види. Дали ще получи истинската представа за живота там като турист? Едва ли. Има един хубав виц за един българин, който се поминал и го изпратили в рая, защото бил много добър. И след като бил една седмица в рая, му се видяло много скучно – всичко идеално, по мед и масло. Отишъл при Свети Петър и казал: пусни ме за половин ден да отида до ада, за да видя какво е там, защото в рая всичко е по правила, точно, скучно. Отишъл в ада – купонът тече, пиене, ядене, жени. Той казал: какво правя аз в рая!? Обаче бил само половин ден. Отишъл при Свети Петър и казал: аз си отивам в ада. Свети Петър казал: да не съжаляваш. – Не, няма. В момента, в който се върнал в ада, те го набутали в казана. Той вика: чакайте бе хора, какво правите с мене. Един от дяволите го питал: ти откъде си? – От България.- Е, още един, който не прави разлика между екскурзия и имигрантство.

 

Напиши коментар

Loading Facebook Comments ...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

4 × 4 =