Какво е успехът? За мнозина да си успял означава да имаш много пари и звездна слава. За други той не е свързан с трупане на материални блага и власт, а е по-скоро въпрос на себеусещане. Ако живееш живота, който те прави щастлив, значи си успял.
“Преди 10 години отидох в САЩ само с една чанта дрехи и си казах: Или ще стана богат, или ще се върна с каквото съм дошъл!“ Така започва разказа си днешният милионер Павел Вълнев. Бизнесът, който са развили с брат му в САЩ, се оценява на около 250 млн. долара.
Павел и Румен Вълневи са класически пример за американската мечта.
Двамата са от родопския град Доспат и вече се смятат за успели, въпреки че Павел е едва на 34 години, а брат му е с две години по-малък. Павел отбелязва, че първоначално отишли в Америка с нагласата да изкарат пари за по един апартамент в София, но
успехът им ги насърчил
да продължат, да мечтаят и да постигнат всичко, което искат.
И двамата излизат от Доспат 14-годишни. Павел учи в Икономическия техникум в Смолян и после в Университета за национално и световно стопанство. Брат му избира Природоматематическата гимназия в Смолян, а след това Университета за хранително-вкусова промишленост в Пловдив.
Павел отива за първи път сам в САЩ на студентска бригада през 2002 г. Трябвало да работи в “Бъргър кинг” в Чикаго, но управителят не го взел, защото местата вече били заети. Останал на улицата, той не се отчаял, а наел колело за 10 долара и започнал да си търси работа.
“След две седмици вече бях камериер в хотел и охрана в магазин”, разказва напористият младеж. Втората година си уредили едногодишни визи с брат му. Започват работа в планинския курорт Уисконсин даунс, на 200 мили от Чикаго. Румен работил на две места, а брат му – на три.
Три месеца Павел бачкал по 20 часа без ден почивка
Бил поддръжка към общината, контрольор на паркинг и охрана. Преместили се в Чикаго и първата зима изкарали тежко, защото трудно ги вземали без документи на работа. Свършили спестените пари, купили и кола.
Румен успял да се хване охрана в голяма верига магазини. Павел пък станал доставчик на пици. “Като ме наемаха, ме питаха познавам ли квартала и аз излъгах, че го познавам отлично. Имаше много българи там, помагаха ми да се справя”, разказва Павел.
От детския му интерес към камионите постепенно започнал да се оформя бизнес план. Шофьори им разказали, че карат по 4 месеца, а след това почиват, защото изкарват добри пари. Братята зачакали пролетта, когато тръгват огромните камиони. Междувременно успели да вземат професионални книжки.
“Безразсъдно смели сме били! Без спирачки сме карали”, спомня си сега Вълнев. Причината да се диви на някогашната си постъпка e, че първият камион, на който се качват през 2004 г., вече бил на над 1 млн. мили, силно амортизиран.
“Почти не сме слизали от него. Прибирахме се да си платим сметките и да се изперем. Още на третия месец купихме първия наш си камион. Бяхме вече с нагласата, че ще живеем в САЩ и останахме нелегално 9 години”, казва Павел.
Подава им ръка Пламен Славов от София, който ги наел за шофьори, дал им назаем половината сума за купуването на първия тир. “Апетитът идва с яденето. Като виждаш, че едва изкарваш зимата, а изведнъж всяка измината миля ти носи пари, повече работиш. За млади хора беше като авантюра. Много приятна работа за разлика от другите, където имаш началник на главата”, обяснява Вълнев.
Проблем в началото било, че нямали така важната за САЩ кредитна история в банките. “За разлика оттук, където много бизнесмени се оплакват, че банките почти нищо не дават, там банките са благосклонни, стига да си бил точен преди това”, отбелязва Павел. Без кредити до края на първата година като шофьори Вълневи успяват да купят три камиона.
През 2005 г. отварят собствена компания и купуват още три тира.
“По време на кризата направихме най-големия удар.
Кризата отсява слабите
Много хора купиха камиони, но не си направиха сметка на разходите и не можаха да просперират. А ние почти тройно увеличихме компанията точно тогава, защото се отваряха много свободни пространства. Като фалира някоя фирма, ти вземаш курсовете. Аз тогава направих нещо много нестандартно – поръчах чисто нови 40 камиона и всеки викаше:
Тоя българин не е в час!
– разказва Павел. Така стигат до днешни дни, когато купуват по 150 камиона наведнъж. И в момента империята им се състои от 600 огромни возила.
Фирмата им е и дилър на камиони, продава по 100 годишно. Внасят и гуми от Китай. Отворили са автосервиз. Имат хранителни магазини, цех за месопреработка. Собственици са на вестник “Български глас”, а от това лято и на телевизия за българите в САЩ. Над 700 души работят за момчетата от Доспат.
Павел е женен, синът му Александър е на година и половина, а дъщерята Лили е на 4 месеца. Съпругата му Красимира е от доспатското село Любча. Случайно се запознали, като ходил на почивка в Сан Диего.
Брат му Румен пък е женен за украинка и има момиче на 6 години и по-малко момче. Двете съпруги работят в компаниите. Едната е главна счетоводителка, другата отговаря за безопасността на движението, братовчед му пък е шеф на сервиза.
От миналата година родителите на Вълневи живеят при тях, като бащата Бисер отговаря за хранителните магазини, а майката Лилия помага за гледането на децата. “Живеем в апартаменти, които купихме. Планираме къщи, но засега бизнесът е на преден план,
една стотинка да имаме, я вкарваме в бизнеса
Решили сме, докато сме млади, да изградим по-голям бизнес”, казва Павел. Според него в България кадърен човек не може да просперира. “Още преди 10 години разбрах, че нямам тук бъдеще. В Америка или можеш, или не можеш.
Тук те гледат как си облечен и каква кола караш, за да те преценят, докато там не е така. Не те питат откъде си и затова да те гледат презрително. И да не знаят къде е България, те уважават, че успяваш в бизнеса”, казва бизнесменът.
Според него кризата отдавна не е тема в САЩ. “Беше през 2008-2009 г., но пак не е била толкова тежка като тук. Не може да обясниш на американец какво е глад, както аз съм се чудил като студент в България сирене или салам да си взема. Не съм се лишавал от ядене и дрехи в САЩ”, казва Павел.
Миналата година двамата с брат му си дошли за първи път от десетина години. Виждат развитие в София, но упадък в Доспат и Смолян, тъй като няма хора. “Тъжно е, като помня колко народ имаше, сега всички са на гурбет. А
тези, които са останали, са озлобели
– клати глава Павел. Убеден е, че тези, които са добре в чужбина, няма да се върнат. Учудва се как тук един бизнесмен има десет души охрана, а там хора с милиарди ходят без охрана.
“Извън България свикваш на ред и те дразни неразборията тук. Политиците нямат никакъв морал”, ядосва се милионерът. Гордее се, че е помогнал на много българи в САЩ. На над 100 сънародници е съдействал да вземат книжки и да си купят камиони. Дава им ги на изплащане. Само от Доспат за Вълневи работят 25 души.
С брат му спонсорират и много културни мероприятия. Правят и събори за българите, като на последния се събрали над 12 000 души. Вълневи бяха спонсори и на турнето на “Шоуто на Слави” в Северна Америка през 2010 г.
Вестникът, който издават за емигрантите, има сайт с 13 000 влизания от България на ден. Той е с тираж 10 000 броя и се разпространява безплатно. Според Павел има пазарна ниша за медии за емигрантите, тъй като само в Северна Америка има към половин милион българи. За това и създали телевизията. Инвестицията в нея вече е 3 млн. долара и има 23 души персонал.
“Мисленето на емигрантите е много близко по целия свят. Да речем, че има до 2 милиона българи в чужбина, но за тях почти нищо не се пише по българските медии. Върви някой политик и десет камери зад него, а за нас – нищо. Емигрантите не ги вълнува политиката, а техният живот, затова и телевизията ни ще прави новини за тях”, казва Павел.
Засега тя върви по интернет, но планират да я излъчват ефирно в Чикаго и после да се качи на сателит. Смятат да направят студио в България за връзка на емигранти с роднини, а по-късно да направят студиа и в Лондон и Мадрид, където има голяма българска диаспора.
РЕЦЕПТАТА
“Убеден съм, че ако силно искаш нещо и си вярваш и положиш усилия, то ще се случи. Но в кризисни моменти, ако водиш голям екип, е много важно ти да си вярваш, за да ги убедиш и тях”, разкрива ключа към успеха Павел. Компанията им извършва превози в САЩ и Канада. Работят чрез големи транспортни компании, които предлагат линии на търгове.
“В бизнеса трябва да имаш репутация. С брат ми обичаме технологиите и каквото ново излезе на пазара, го внедряваме. В това сме много по-напред от много по-големи фирми. Като излязоха джипиесите, веднага ги внедрихме. Големи компании с 10 000 камиона още не могат да го направят.
Към джипиесите има карти за зареждане с гориво, има програми да засичаш шофьорите крадат ли или не, какъв е пътят и какво трасе предстои, камионът дали закъснява. Системата се отчита при диспечер и накрая сметките излизат”, обяснява Вълнев.
ЦЕНАТА
“Няма как да забравиш гладните години. Помня, че като отидох в САЩ, ме е било яд да дам 6 долара за хамбургер, всеки цент ми беше важен.” С това се изчерпват трудностите, за които говори Павел.
Казва, че не чувства носталгия, защото семейството и повечето му роднини са се пренесли при тях в Чикаго, както и най-добрият му приятел от Доспат. “Щастлив човек съм. Постигнал съм нещо абсолютно сам”, заключава той.
Напиши коментар