Соня Арабаджиева от Нова Зеландия: В „последния земен рай“ децата ни ще останат българи

0
142

Соня Арабаджиева, учителка на българските деца от българското неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий” в Окланд, Нова Зеландия, основател и художествен ръководител на фолклорен ансамбъл „Български рози”:

– Казвам се Соня Арабаджиева, от Кюстендил съм. В България родих и отгледах децата си, възпитах ги да се гордеят с Родината и рода си, в Нова Зеландия ги направих още по-българи. Учителка съм. По професия и по сърце. Посветила съм живота си на децата. Танцьорка съм. Родният ни фолклор ми дава жизнена сила.В Нова Зеландия емигрирах преди четири години и половина със семейството си, за да търсим ново начало, нови възможности.
– Как избрахте да отидете в Нова Зеландия?

– Тук съм завършила педагогика в Софийския университет, след това специализирах за учител по английски език. Страната трябваше да бъде англоезична – това беше основния избор. Нова Зеландия е примамлива с това, че макар и далеч, е една малка специална страна, в която може всеки да срещне хора от цял свят, различни култури. „Преди” беше животът ни в България. Съпругът ми беше офицер от Българската армия, но не сме се местили по други градове, живеехме в Кюстендил. Работила съм 20 години като учителка в НУ ”Св.Климент Охридски” и в Гимназията по туризъм в Кюстендил. Танцувала съм български народни танци в детски и младежки състави, по-късно и в ансамбъл „Пауталия” с художествен ръководител Валентин Кенов.
„Сега” от 4 години е животът ни в Нова Зеландия. Беше трудно „начало”, но с всеки емигрант е така.Може би защото сме най-далеч от Родината, тя ни липсва много. Работя на две места – като възпитател в Обществен център за работа с деца и като помощник учител в едно училище. Съпругът ми работи в строителна фирма, синът ни учи в Университета в Окланд, а дъщеря ни е последна година в колеж. Мъжът ми от три години и половина е председател на българското дружество в Окланд, което се казва „Св. Св. Кирил и Методий”.

– И обикновено ние зад граница много често сравняваме тук и там. Как виждате вие тук и там в различните аспекти на живота – манталитет, култура, ценностни и морални норми, стандарт на живот, традиции…?

– Аз ще кажа най-впечатляващото от Нова Зеландия за мен, нека всеки читател види сам приликите и разликите. Новозеландците наричат себе си „Кивита” и наистина са редки „птици”, според мен в добрия смисъл на думата. Ходят боси или по джапанки почти целогодишно, обичат хумора, природата, оригиналността, спират колите си пред пешеходеца, още не доближил до пешеходната пътека, учат децата си да бъдат вежливи и толерантни, живеят със самочувствието, че те са господари на страната си, в която доминира английският начин на живот и държавно устройство. Нова Зеландия е страната, в която жените гласуват първи в света на избори, до миналата година жена заемаше министър-председателския пост и с право много от тях я наричат „женската република”. Страната е на 3 място в света по ЛИПСА на корупция, има ред и закони, които се спазват от всички, правораздаването е светкавично и неподкупно, държат на дадената дума и всеки я спазва. Тя „тежи” тук повече, от който и да е договор, натруфен с подписи и печати, каквито правим ние. Абсолютно е изключено ученик да си купи цигари или алкохол, никой няма да му ги продаде, както и никой не би го пуснал в клуб или дискотека, ако е под 18 години. От малки в училище децата тук работят в екип, съдържанието на израза „тийм уърк” се прилага много ефективно навсякъде. Вежливостта е издигната в култ. ”Кастъмър сървис” е друг израз, характеризиращ начина на работа в обслужващата сфера. Абсолютно навсякъде – от обикновения супермаркет до държавните институции, всеки клиент се обслужва с усмивка и безгранично внимание. Думите „благодаря, извинете,моля”, се чуват навсякъде, изричани от всички. Чистотата тук също е повсеместна. Никой не хвърля дори къс хартия на друго място, освен в коша и то в този, който е за рециклирана хартия. Като прибавим красивата, девствено запазена природа на страната, поддържаните пътища, всеки би решил, че това е страната-мечта. Често наричат Нова Зеландия „последния земен рай” и имат право. И ние я харесваме, но дали ще я заобичаме като България?

– Можем ли да говорим за прилики в по-горе изброените различни аспекти на живота ?

– Нека читателите сами преценят това. Много пъти съм се питала защо ние в България не можем да постигнем някои от техните успехи. Ако мога по някакъв начин да пренеса нещо положително оттук там, на нашата си земя, бих го направила.

– Ако можете да избирате сега дали да отидете да живеете в друга държава, бихте ли го направили отново или не и каква е мотивацията ви за този избор?

– Като че ли една чужбина ни стига. Ние сме прекалено българи. Вярвам, че един ден ще се върнем със съпруга ми в България, а може би и децата ни.

– Има ли българска общност в Нова Зеландия? Колко души наброява?

– Българите там са много сплотени, много задружни. Нашата общност там не е голяма, може би сред най-малобройните в света, но сме много сплотени. Може би защото сме най-далеч от родината, тя ни липсва най-много и българското избуява в нас и ние се държим заедно. Имаме си едно дружество, имаме си фолклорен ансамбъл „Български рози”, имаме библиотека в Окланд, в Ситито имаме щанд с български книги, който непрекъснато поддържаме и обогатяваме. Всяка година на 24 май, както и тази година, ще празнуваме заедно там с празнична програма и почерпка. 3 март също се празнува всяка година. Преди две години на 24 май ушихме голямо българско знаме – 7 метра дълго и 4,5 метра широко. Изабела Шопова го уши и го поставихме на най-големия мост на пристанището да се вее. На този мост в Нова Зеландия – кандидатства се в общината, пуска се всяка държава, която иска да се постави за един ден нейния национален флаг, се поставя заедно с новозеландското знаме. Ние категорични решихме, че на 24 май трябва да го издигнем, и го направихме.

– Ще разкажете ли повече за българското училище в Нова Зеландия?

– Българското училище е основано през 2003 година от Елена Моткова и Елена Узунова. То функционира в рамките на българското дружество, както и фолклорния ансамбъл „Български рози”, който аз създадох преди четири години. Имаме си и футболен отбор – мъжете участват на много международни турнири. Ние, „Българските рози”, танцуваме на тях. Направили сме България там много известна, много популярна с най-хубавото, което имаме ние – нашата култура, нашия фолклор. Като общност сме на една изключителна почит в тази страна. На първия ни концерт на „Български рози” дойде лично министърът на етническите работи на Нова Зеландия, г-н Крис Картър. След две години от създаването на ансамбъла, участвахме в най-големия и най-престижния международен танцов фестивал, който се провежда в Окланд, в най-големия театър там. Сред 19 групи се явихме като участници с 10-минутна програма. 20 деца и 10 жени от „Български рози” представихме танц, с който спечелихме купата и първа награда. Бяхме наградени с купата лично от кмета на Окланд, г-н Дик Хъбард. Това са все неща, с които можем само да се гордеем. Невероятни постижения като общност имаме там. Миналата година на 1 ноември, Денят на народните будители, направихме тържествен концерт на „Български рози”, с който чествахме 10 години от основаването на дружеството ни и три години от основаването на ансамбъла. В огромна зала, която наехме, като гости бяха дошли около 80 души от други националности, които дойдоха, танцуваха и пяха заедно с нас на сцената. Имахме много официални гости от правителството, от различни организации, в залата присъстваха над 300 души публика. Да направиш такъв концерт в такава държава накрай на света и да напълниш зала от над 300 души, това е невероятен успех. Ние издадохме две дивидита от концерта, рекламни календари на дружеството по случай 10-годишнината. Всички средства за този концерт в рамките на 3000 долара ни бяха отпуснати от общината на град Окланд по защитен проект. Кандидатствахме с проект и средствата ни бяха отпуснати, за което сме много благодарни. Това отново показва на каква почит сме там като общност.

– Колко деца учат в неделното българско училище?

– Ние сме малка общност, а разстоянията там са много големи, Окланд е с около 2 млн. жители, но по площ е сред десетте или петнайсетте най-големи градове в света, той е мегаполис, който обхваща четири отделни града, събрани в едно. Минимум 120 км е разгърнатата площ на града – това са нечувани разстояния и това е основната причина, поради която бройката на децата през последните пет-шест години варира, но те не са повече от 20. В момента имам 14 деца, освен това много наши паспорти, които вземат новозеландски паспорти, заминават за Австралия, защото там материално нещата са по-добре и къщите са по-евтини или занимават за Англия, или се връщат в България.

– С какво се занимава българското дружество? Какви са основните му цели?

– …Да работи в интерес на българската общност в Нова Зеландия, да подкрепя всеки новопристигнал емигрант с намиране на квартира, с намиране на работа, всякаква помощ. Имаме имейл, който се използва от всички наши сънародници – [email protected] Всички, които желаят да се свържат с нас, могат да ни изпращат имейли. „Български рози” имаме уебсайт bgroses.org. От този уебсайт всеки може да изпрати имейл до нас. В Ютюб има качени наши изпълнения.

В Окланд се провеждат почти всеки месец много големи фестивали, в които различните националности участват с фолклорна програма. Ние четвърта година непрекъснато представяме България, винаги имаме културна фолклорна програма, винаги правим представителен български щанд, на който поставяме знамето, изписваме името на страната, продаваме българска чубрица, защото там няма, продаваме мартеници и различни други сувенири, правим баници и други сладкиши. С тези средства ние си покриваме разходите по участията във фестивалите и си поръчваме в България нашите костюми. Вече имаме три вида костюми, които сме си поръчали от България.

– В кои населени места в Нова Зеландия има съсредоточено българско население?

– Ако кажем, че по официална статистика българите там сме 3 000 души, поне минимум 2 000 сме в Окланд, но сме много разпръснати. Това са четири различни града. Най-голямата българска общност е в Нортшор, който е в северната част на града. Там е българското училище, там са репетициите на ансамбъла.

– С какво се занимават българите в Нова Зеландия?

– Съобразно професионалната реализация, която сме имали в България, всеки намира мястото си там, доколкото му е възможно да се справя с езика. Знаете, че това е първата и основна предпоставка, за да отидеш да работиш в чужбина. Ако трябва да се намери хубава работа по специализацията, абсолютно задължително е английският език да бъде на високо говоримо и писмено. Не е възможно да се намери хубава работа без английски език. Имаме много наши сънародници, които са преподаватели в колежи, в университети. Имаме прекрасни компютърни специалисти, които работят в големи фирми. Много български счетоводители работят в банки. Аз като педагог намерих своето място в едно основно новозеландско училище. Много от нашите сънародници, които не са добре с езика, не се справят или нямат висше образование в България, те работят в обслужващата сфера – в транспорта, в магазините, но никак не е лесно, както навсякъде. Не мога да кажа, че това е раят на земята макар, че всички наричат страната „последния земен рай”, защото е невероятно красива, с девствена природа, с прекрасен климат, с много ведри хора, просто държавата е уредена – това ми харесва. Правим всичко в името на България затова нашите деца, макар и накрай света, да знаят родния си език, да познават богатството на българската култура, на нашия фолклор, който е невероятен. Основната ни цел е тези деца да останат българи.

 

Напиши коментар

Loading Facebook Comments ...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

four × five =