В България винаги е била актуална темата за живота на българите зад граница – как живеят, изпитват ли носталгия към родината и своите близки в България, дали биха се завърнали някога отново тук. Тази тема е болна и за близките на известния пернишки етнолог Симеон Мильов. Той заедно със съпругата си живее в родната си къща в гр. Братановци, но цялото им семейство – син, дъщеря, внуци, от години живият в град Ричмънд, щата Вирджиния, САЩ. Траяна, внучката на Симеон, с удоволствие се съгласи да разкаже за живота си в страната на неограничените възможности. А пък дядо й Симеон разказва как на него му се отразява тази ситуация.

Траяна Цветанова една „батановка“ в Ричмънд, САЩ:
Бих се върнала, но малката ми сестра – не

– Траяна, как едно младо момиче като теб се озова от България в Ричмънд?
– Това е дълга история. През 1998 г. баща ми спечели зелена карта за САЩ. Въпреки че е психолог по образование, след като отиде в САЩ и се установи в град Ричмънд, започна работа като шофьор на камион. От 1998 до 2003 г. семейството ни бе разделено – татко в Америка, а аз, мама, брат ми и по-малката ми сестра бяхме в България. През 2004 г. отидохме и ние. Аз, въпреки че бях приета да уча в училището в Широка лъка, заедно с останалите – мама, брат ми и сестра ми, заминахме. Тогава бях на 14 години, брат ми на 12, а сестра ми още по-малка. Сега аз съм на 22, брат ми на 21, а сестра ми е на 14 години.
– Как започна твоят живот в САЩ?
– На третия ден започнах да ходя на училище. Там учебната година започва на 1 септември, както и в Русия. В Америка училищната система е малко по-различна от българската, началото на учебната година е най-малката разлика. Като цяло системата е по-опростена. Учениците по цял ден са ангажирани в училището, Времето е така разпределено, че освен учебни часове има и нещо като извънучебни занимания, но в рамките на училището. Изпитите са основно във формата на тестове, а учениците се подготвят за тях по цели седмици.
В Щатите така са подредени нещата, че и за по-бедните, но законно пребиваващи там, има възможност за образование – и в основно училище, и в гимназия, и в колеж. Освен това училищното образование дава възможност да се учи английски език, това е задължително. Аз въпреки знанията си по английски, които имах, също бях в подобна група. Трябва да спомена, че има и американски английски, който е по-различен от британския английски. Всеки ден аз и други като мен по един час учехме езика, едва след това останалите предмети. Въпреки училищните уроци аз научих английски от гледане на филми. Чувала съм, че каратистката Сесил Каратанчева навремето е учила английски, като е слушала музиката на групата Спайс гърлс (б.а. в групата, която вече не съществува, участничка е била и съпругата на Дейвид Бекъм – Виктория).
– Кой клас записа, след като отиде в САЩ?
– Тук бях в VIII, в САЩ записах Х клас, отново заради системата им на образование. В ХI клас се записах в център за актьорско майсторство, песни и танци, като часовете се водеха в друго училище. Там за учениците се подсигурява автобус, който те взима от вкъщи, кара те до училището. Ако имаш други занимания в друга училищна сграда, те кара и дотам, а след това те връща вкъщи. Въобще грижата за децата е много голяма. И друго нещо ми прави впечатление – родителите са задължени да запишат децата си в прогимназия или гимназия в окръга, в който живеят. С други думи, едно дете не може да отиде да учи в друг окръг, град или щат от този, в който живее. А това предполага добър „рейтинг“ на училищата в Америка.
Друга разлика между българското и американското образование. Там няма учебни часове, има учебни кредити. А гимназиалното образование е добре обвързано с колежанското и университетското образование. В гимназията взех някои кредити, но след като отидох в колежа, в който кандидатствах, се наложи да вземам невзети кредити от гимназията. Бях взела например кредити като музика, танци и др., но пък кредитът ми за физическо не бе взет. В колежа, в който бях приета да следвам, наблягат освен на други „предмети“ и на физическото.
– Каква е разликата между колежа и университета? Май в България подобна разлика не се прави?
– Не зная за България. В САЩ колежанското образование е много силно развито. То е нещо като полувисшите институти, които съм чувала, че е имало в България. Те са нещо като вход за университетите. В американския колеж се влиза със степен бакалавър. Но тази образователна степен не е равносилна на бакалавърските степени в университетите. Например искаш да учиш занаят, примерно озеленител или, както сега се казва, ландшафтна архитектура. За това нещо едва ли в САЩ ще се учи в университет, достатъчно е да завършиш колеж. Но ако искаш да усвоиш тънкостите в тази материя, университетът е задължителен. А за подобна специалност в България се учи в Лесотехническия университет.
– Как се кандидатства за колежа?
– След като завърших гимназия, държах тест с който се кандидатства за колеж или университет. Не е задължително да държиш приемен изпит за всеки университет, както е в България. В зависимост от резултатите на този тест избираш накъде да продължиш. Отделно от това, още докато си в гимназията, с теб работи нещо като съветник. Задължението на този човек е да се сближи с теб и заедно с него да разбереш къде можеш да бъдеш „най-силен“ – интереси, занимания и др. Така най-добре разбираш какво те влече, респективно какво да учиш, за да не си губиш времето.
Аз записах обществения колеж в Ричмънд. Докато следвах, имах възможност да съчетая работа и следване. Там така са устроени нещата, че следването, ученето, работата са един свързан кръг. Всеки избира и се съобразява с лекции, учене, работа. Това се отнася за всички – студенти, преподаватели, работодатели.
– Какво искаш да специализираш?
– Психология и психиатрия, затова поне още 8 години ще следвам в колеж и университет.
– С какво се занимават твоите близки?
– Тате работи във фабрика за хранителни витрини, а през свободното си време рисува. Мама е готвачка, имат нещо като фирма за кетъринг. Брат ми е на 21 години, също учи в колеж. Сестра ми е ученичка в VIII клас. С нас е и братът на мама, който работи.
– Има ли около вас много българи?
– Да, разбира се. Всеизвестен факт е, че гражданите на САЩ са от различни националности и етноси. Това между другото, иначе в Ричмънд има доста перничани и дупничани. Събираме се на всеки български празник. С нас празнуват и други чужденци, както и ние почитаме техните празници. Е, и чисто американските. Събират ни се доста празници, както е и в България, но в САЩ доста се работи.
– Освен многото работа какво друго ти прави впечатление в САЩ?
– В САЩ задължително трябва да имаш автомобил, за да стигнеш донякъде. Изключвам големите мегаполиси, където има добре развит обществен транспорт. Е, и там хората имат коли, но за по-малките градчета това е задължително. Семейството ми има няколко коли в САЩ, нямаме проблеми с парите за горивото. Един галон с гориво е три долара, а галонът се равнява на 4,3 литра. Това прави около левче на литър.
– Как се развлича едно 22-годишно българско момиче в САЩ?
– Като всяко младо момиче, обичам да пазарувам, да си купувам дрехи и бижута. Е, не са от най-скъпите, но имам възможност да пазарувам често и различни неща. С риск да обидя българите или по-скоро българските продавач-консултанти, ще кажа, техните колеги в САЩ са много по-любезни от нашите. Това се отнася за целия обслужващ персонал в туристическия отрасъл.
– Как поддържате българския дух?
– На всяка Коледа търсим български църковни календари, с които следим българските официални и християнски празници. Празнуваме ги до един. Както вече споменах, около нас има различни етноси, които също празнуват техните си празници и обичаи. Местните, или по-скоро „старите американци“, са страшно впечатлени. Създали сме си български самодейни групи, на всеки празник изнасяме концерти. Учим се на български песни и хора, учим и американците. Само да вметна – приятелката на брат ми е американка. Тя учи френски език, дори смята да ходи във Франция да преподава. В същото време тя играе български хора, пее наши песни, селските хора го играе по-добре от някои граовци. Дори говори на развален български. Преди време я доведохме в България на гости и тя всяко свое впечатление или нова българска дума си я записваше. А пък дядо като етнограф доста й разказа за България и българските обичаи. Интересът й към България е отпреди да се запознае с брат ми. По ирония на съдбата приятелката на брат ми бе в Перник, малко след земетресението. Дори се яви на музикален фолклорен фестивал в Дрен.
– Не се ли преподават български хора и песни в някое училище?
– Разбира се. В последните години в САЩ се създадоха доста български училища, в които се преподава български език, литература, история. Както и български народни песни, танци, обичаи. В университета в Ричмънд всяка неделя студенти, които не са българи, се събират на „соаре“ – т.е. седянка с игри. Известната народна певица и бивша солистка на ансамбъл „Пирин“ Татяна Сърбинска от години организира групи от американци, които изучават български народни песни. Държа да спомена и Деси Йорданова, бивша танцьорка в ансамбъл „Филип Кутев“, която пък учи американците на български народни хора. Освен това шие и костюмите на танцьорите си. Ако има съвременен български народен будител, това без съмнение е Деси Йорданова.
– Би ли се върнала някога в България?
– Да, категорично. Брат ми също, докато малката ми сестра едва ли би се върнала. Тя бе много малка като заминахме, така че донякъде е разбираемо. В България се чувствам страхотно, особено край баба и дядо.

Дядото Симеон Мильов, етнограф от Перник:
Всичко което съм правил и правя, е за децата и внуците

В разговора се включи и дядото на Траяна. С много гордост и малко тъга Мильов говори за това какво е да си пенсиониран етнограф в България, както и за ориста децата да са далеч от теб.
„Ясно е, че всичко, което съм учил и правил, съм го правил за децата. Те си остават такива, каквито са – българи и гурбетчии. От малки децата и внуците ми пеят и танцуват, зет ми пък много добре рисува. Карам сина ми Слави да направим родословно дърво на рода ни. Преди години като етнограф изследвах терен край село Пчелинци. Там намерих един иконостас, малко преди селото да го залее водата заради строежа на язовира. По-късно този иконостас изчезна. От моя дядо запомних, че във всяка къща трябва да има иконостас. Та оттогава го правя този иконостас. В мислите си. В него ще има икони на „Рождество Христово“, „Възнесение“, Симеон Стълпник и икона на българските букви, която още никой не е нарисувал. По този начин се опитвам да предам поне една малка част от това, което съм научил.
А понеже говорим за българското гурбетчийство и за любовта към родината, искам да споделя нещо за руския историк Карамзин от началото на ХIХ в. Той твърди, че любовта към родината е триединна: физическата любов – любов към родното място; морална любов – към съотечествениците, тя се проявява обикновено, когато си далеч от отечеството; политическа любов – т.е. патриотизма.
Патриотизмът се възпитава с историята, но не тази, която знаем сега – непълна, пречупена през различни лични и обществени призми и силно идеологизирана. Затова нека не се бият в гърдите патриотарите от различни страни, защото половината от тях дори не познават добре историята на родния си край, родовата си история, историята на страната си. Истинската история на България тепърва ще се пише, но и това е само една трета от познаването й. Другата трета ще си я разказваме, а третата част въобще не ни е писано да узнаем. Поне така казва Александър Фол. Тогава колко ни е патриотизмът? И като политическа любов не е ли подвластен на политиците? Те винаги имат друго наум. Бъдещето не е на националния човек. Национализмът е детска болест на мисленето и е като шарката. След като се преболедува, човек придобива имунитет“.

Напиши коментар

Loading Facebook Comments ...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

four − two =